проблеми заедно с неколкостотин други заселници, както самите те се наричат. Планетата има някаква местна растителност и атмосфера с ниско съдържание на кислород. Явно с течение на времето ще може да заприлича на Земята. Междувременно са издигнали някакви импровизирани покрития, агитират нови заселници и усърдно са се заели с тераформирането. Писмата на Бентли и спорадичната хипервълнова връзка с него са твърде обнадеждаващи, но на майка му й е ужасно мъчно за него.
— А вие ще отидете ли там, Бейли?
— Не съм сигурен, че животът на чужда планета под някакви измислени покрития съвпада с представата ми за щастие, д-р Фастълф — не съм толкова млад и ентусиазиран като Бен, — но мисля, че след някоя и друга година ще трябва да го направя. Във всеки случай вече подадох заявление в Отдела, че възнамерявам да емигрирам.
— Предполагам, че сте ги разстроили.
— Ни най-малко. Казват, че е така, но всъщност се радват, че ще се отърват от мен. Прекалено съм се прочул.
— А как реагира земното правителство на тази експанзионистична кампания за заселване на Галактиката?
— С безпокойство. Общо взето, не я забраняват, но определено и с нищо не я поощряват. Продължават да подозират, че космолитите са настроени против и че ще направят нещо неприятно, за да я спрат.
— Социалната инерция — отбеляза Фастълф. — Съдят за нас по действията ни от миналите години. Ние определено дадохме ясно да се разбере, че вече поощряваме колонизирането на нови планети от Земята и че от своя страна смятаме да направим същото съвсем отделно.
— Тогава се надявам да обясните това на нашето правителство… Но, д-р Фастълф, имам един друг, по-маловажен въпрос. Как е… — Бейли запече.
— Гладиа? — попита Фастълф тайно развеселен. — Забравихте ли как се казва?
— О, не. Просто не смеех да… да…
— Добре е — продължи Фастълф, — не я безпокоят излишно. Помоли ме да не забравя да ви предам много поздрави от нея, но вие сам ме подсетихте.
— Надявам се, че не й създават проблеми заради соларианския й произход?
— Не, нито нейната роля в разобличаването на Амадиро. Тъкмо обратното. Уверявам ви, че се грижа за нея… Но не бих искал да се отклоняваме толкова от темата, Бейли. Какво ще стане, ако земните власти продължат да се противопоставят на емиграцията и експанзията? Процесът ще продължи ли въпреки подобно противопоставяне?
— Може би — отвърна Бейли, — но не е много сигурно. Сред земляните като цяло е налице значително противопоставяне. Много е трудно да се измъкнем на свобода от огромните подземни Градове, които в момента представляват нашият дом…
— Вашата утроба.
— Или нашата утроба, щом предпочитате. Да отидеш на нова планета, да се налага да живееш цели десетилетия в най-примитивни условия и да не можеш през целия си живот да помиришеш никакви удобства — това изобщо не е лесно. Понякога, като се замисля, направо решавам да не тръгвам — особено ако съм изкарал някоя безсънна нощ. Решавал съм да не тръгвам стотици пъти и някой ден току-виж решението ми се затвърдило. А щом аз имам съмнения, при положение че в известен смисъл съм инициаторът на цялото движение, тогава кой от останалите би тръгнал спокойно и на драго сърце? Без поощрение от страна на правителството или, направо казано — без населението да получи един хубав правителствен шут отзад, цялата идея може да пропадне.
Фастълф кимна.
— Ще се опитам да убедя вашето правителство. Но ако не успея?
— Ако не успеете — тихо отвърна Бейли — и ако поради това нашите хора не успеят, остава една единствена алтернатива. Космолитите ще трябва да заселят Галактиката сами. Тази работа не бива да се оставя.
— Нима ще останете доволен, ако космолитите пред очите ви започнат да се ширят из цялата Галактиката, докато в същото време земляните продължат да се тъпчат върху своята единствена планета?
— Никак няма да съм доволен, но би било за предпочитане пред сегашната ситуация, когато няма експанзия и от двете страни. Преди много векове земляните се устремили към звездите и се установили на някои от планетите, които сега се наричат Външните светове. После те пък колонизирали други. Много отдавна обаче нито земляните, нито космолитите не са заселили и разработили успешно някоя нова планета. Това не бива да продължава.
— Съгласен съм с вас. Но какви са вашите причини да искате експанзия, Бейли?
— Смятам, че без някакъв вид експанзия човечеството не може да върви напред. Не е задължително да бъде географска експанзия, но тя е най-сигурният начин за индуциране и на останалите видове. Щом може да се предприеме географска експанзия, която не е за сметка на други разумни същества, и щом има свободно пространство за целта, тогава защо не? Да се съпротивляваш на експанзията при тези условия означава да предизвикаш сигурен упадък.
— Значи според вас няма други алтернативи? Експанзия и напредък? Отказ от експанзия и упадък?
— Да, мисля, че е така. Затова, ако Земята се откаже от експанзия, тогава космолитите трябва да я приемат. Човечеството — било то представено от земляни или от космолити — трябва да започне експанзия. Бих искал да видя, че земляните се заемат с тази задача, но ако това не стане, тогава по-добре експанзия на космолити, отколкото никаква. Едната алтернатива или другата.
— Ами ако едните започнат експанзия, а другите не?
— Тогава обществото на тези, които я започнат, ще се заздравява, а другото — ще отслабва.
— Сигурен ли сте?
— Мисля, че би било неизбежно.
Фастълф кимна.
— Всъщност съгласен съм с вас. И затова се опитвам да убедя и земляните, и космолитите да изберат експанзията и напредъка. Това е третата и, струва ми се, най-добра алтернатива.
7б
Спомените от последвалите няколко дни бързо проблясваха — невероятното гъмжило от хора, които безспирно се разминаваха завихрени в огромни потоци; препускането по Експресните магистрали ту качвайки се, ту слизайки; безкрайните срещи с неизброими длъжностни лица; мозъците в тълпите.
Най-вече мозъците в тълпите.
Толкова гъсти тълпи, че Жискар не можеше да разграничи отделните индивиди. Мозъците в масата, които се омесваха и спояваха в една необятна пулсираща сивота, сред която можеше да се открие единствено периодичният проблясък на подозрителност и враждебност, който се изстрелваше всеки път щом някой от множеството спреше да го погледне.
И само когато Фастълф се срещаше с някои от висшите служители, Жискар можеше да се заеме с индивидуалните мозъци, а от останалото естествено нямаше полза.
Към края на техния престой на Земята, когато Жискар най-сетне успя да си извоюва известно време насаме с Бейли, спомените се занизаха по-бавно. Жискар искаше да е сигурен, че никой няма да ги прекъсва, и затова беше настроил в минимална степен умовете на няколко души.
Бейли подхвана с извинителна нотка в гласа си:
— Не съм те отбягвал, Жискар. Просто нямах възможност да остана насаме с теб. Не съм важна клечка на Земята и не мога да определям сам кога да дойда и кога да си отида.
— Естествено разбрах това, сър, но сега ще имаме известно време на разположение.
— Чудесно. Д-р Фастълф ме уверява, че Гладиа е добре. Може да ми го казва от учтивост, като знае, че точно това искам да чуя. На теб обаче заповядвам да не ме лъжеш. Тя наистина ли е добре?
— Д-р Фастълф ви е казал истината, сър.
— И надявам се, че си спомняш какво те помолих, когато те видях за последен път на Аврора — да пазиш Гладиа и да не допускаш тя да пострада.
