чуруликане на птичка. После реши да я смени с шума на далечен прибой, като прибави и лекия, но непогрешим дъх на море във въздуха.
Не й помогна. В главата й неизменно се въртяха събитията от последните часове и мислите за предстоящите. Защо се беше разприказвала толкова много пред Мандамъс? Какво му влизаше в работата — на него или на Амадиро, все едно — дали тя се е срещала с Илайджа в орбита около Аврора или не, кога е било това и дали синът й е от него или от някой друг мъж.
Мандамъс я беше извадил от равновесие с приказките си за своя произход — това беше всичко. В едно общество, в което никой не се интересуваше от своя произход или роднински връзки освен в медико- генетичен план, ненадейното им натрапване в разговора нямаше как да не е потискащо. Както и непрекъснатото (но сигурно без връзка) споменаване на Илайджа.
Гладиа реши, че така само си търси оправдания, и припряно се отърси от тези мисли. Беше се държала ужасно и се бе разплямпала като хлапе — това беше всичко.
А ето че сега се очакваше и този заселник.
Не беше землянин. Беше убедена, че дори не е роден на Земята, а нищо чудно и никога да не бе ходил там. Неговите хора сигурно бяха живели поколения наред на някоя чужда планета, за която тя никога не беше и чувала.
Така че, помисли си тя, той би трябвало да е космолит. Космолитите също произхождаха от земляни — наистина отпреди много векове, но какво от това? Във всеки случай космолитите живееха дълго, а тези заселници сигурно не, но кой знае каква разлика не можеше да има. И космолитите можеха да умрат преждевременно — при някой по-необикновен нещастен случай. Даже беше чувала за един, който умрял от естествена смърт още преди да навърши шейсетте. Защо да не може тогава да си представи своя следващ посетител като един космолит с необичаен акцент?
Но нещата не бяха толкова прости. Без съмнение заселникът не се смяташе за космолит. Не е важно какъв си, а за какъв се смяташ. Така че по-добре да го мислиш за заселник, а не за космолит.
Но не бяха ли всички хора просто хора, независимо с какви имена се наричат — космолити, заселници, аврорианци, земляни. Още повече, че роботите не могат да причинят вреда на никой от тях. Данил щеше да се хвърли в защита и на най-простия землянин със същата бързина, както би го направил и заради Председателя на Съвета на Аврора, а това означаваше…
Гладиа усещаше как се отпуска и се унася в лека дрямка, когато в ума й изневиделица се вряза неспокойната мисъл.
Защо името на този заселник беше Бейли?
С избистрено съзнание тя се изтръгна от разтворените обятия на забвението, които се готвеха да я погълнат.
Защо Бейли?
Може би името беше разпространено сред заселниците. В края на краищата, ако не беше Илайджа, всичко това нямаше да е възможно, така че за тях той сигурно беше герой, както… както…
Тя не можа да се сети за подобна фигура при аврорианците. Кой ли е бил начело на първата експедиция до Аврора? Кой ли е ръководил тераформирането на суровия, почти мъртъв по онова време свят, който е представлявала планетата? Гладиа не знаеше.
Дали невежеството й не се дължеше на факта, че беше израснала на Солария, или просто аврорианците нямаха свой герой-основоположник? В края на краищата първата експедиция до Аврора се е състояла от прости земляни. Едва поколения по-късно, след постепенното удължаване на продължителността на живота и благодарение на биоинженерните постижения земляните се превърнали в космолити. След което за какво им е било на аврорианците да издигат в култ презрените си предци?
Но пък заселниците можеха и да го направят. Сигурно още не се бяха променили. Накрая вероятно щяха да се променят и тогава Илайджа щеше да потъне в забрава като неудобна подробност, но дотогава…
Нямаше как да бъде иначе. Навярно половината заселници са приели фамилията Бейли. Горкият Илайджа! Всички търсят опора и защита у него! Горкият Илайджа… скъпият Илайджа…
И тя наистина заспа.
11
Сънят й бе твърде тревожен, за да й възвърне спокойствието, да не говорим за доброто настроение. Неволно се беше смръщила и ако се бе погледнала в огледалото, щеше да се стресне от състарения си вид.
— Мадам… — обърна се към нея Данил, за когото Гладиа си оставаше просто едно човешко същество независимо от нейния външен вид, възраст или настроение.
— Заселникът тук ли е? — прекъсна го тя и потрепери. Погледна часовниковата лента на стената и направи незабележим знак с ръка, в отговор на който Данил тутакси засили отоплението. (Денят беше хладен, а вечерта се очертаваше да бъде още по-студена.)
— Да, мадам — отвърна Данил.
— Къде го поканихте?
— В главната гостна, мадам. Жискар е при него, а останалите роботи са на разположение.
— Надявам се, че ще успеят да разберат какво би искал да яде. Не познавам заселническата кухня. Надявам се също, че ще направят някакъв разумен опит да задоволят неговите изисквания.
— Сигурен съм, мадам, че Жискар ще се справи с положението.
Гладиа също бе убедена, но в отговор само изсумтя. Или поне се опита да го направи, тъй като едва ли се числеше в категорията хора, които сумтят.
— Предполагам — додаде тя, — че е минал през съответната карантина, преди да му позволят да кацне.
— Обратното би било невъзможно, мадам.
— Все едно, ще си сложа ръкавиците и филтъра за носа — заяви тя.
Излезе от спалнята — усещаше скритото присъствие на роботите от домакинството и направи знака, при който щяха да се появят нов чифт ръкавици и филтър за нос. Всяко имение си имаше свой собствен речник от знаци, а всеки негов член ги усъвършенстваше, свиквайки да ги прави бързо и незабележимо. От роботите се очакваше да изпълняват тези дискретни заповеди на човешките си повелители така, сякаш четат мислите им. Следователно роботите можеха да изпълняват заповедите на външни хора само ако са отчетливо изречени на глас.
Нямаше нищо по-унизително за един член на имението от това някой от роботите да прояви колебание при изпълнение на дадена заповед или, още по-лошо, да я изпълни неправилно. Това би означавало, че или човекът е объркал знака, или роботът.
Гладиа знаеше, че в повечето случаи грешката беше у човека, но на практика това никога не се признаваше. И тогава роботите ненужно ги изпращаха за проверка на реакциите или несправедливо ги даваха за продажба. Гладиа никога не се бе съмнявала, че би се оставила да се хване в този капан на наранено себелюбие, и все пак, ако сега не си получеше ръкавиците и филтъра за носа, щеше…
Не й се наложи да довършва мисълта. Безпогрешно и почти светкавично най-близкият робот й донесе онова, което тя беше поискала.
Гладиа си сложи филтъра и смръкна няколко пъти, за да се убеди, че го е нагласила добре (нямаше никакво намерение да се излага на риска от заразяване с някоя гнусна инфекция, преминала през старателната обработка по време на карантината).
— Как изглежда той, Данил? — попита тя.
— Има нормално телосложение и ръст, мадам — отвърна Данил.
— Имам предвид лицето.
(Глупаво беше да пита. Ако имаше прилика с Илайджа Бейли, Данил би го забелязал не по-зле от нея и нямаше да го премълчи.)
— Трудно е да се каже, мадам. Лицето му не се вижда добре.
— Какво означава това? Не вярвам да е маскиран, Данил.
— В известен смисъл е така, мадам. Лицето му е покрито с косми.
— С косми? — Гладиа неволно се засмя. — Искаш да кажеш като в историческите филми по
