— Защо трябва някой да е допринасял с нещо? Всичко се свежда до това, че хората не ги искаха. Един робот, който изглежда като мъж, е негов съперник, а който изглежда като жена — нейна съперница, при това с толкова голяма прилика, че става неудобен. Аврорианците не желаят тази конкуренция. Не виждам защо трябва да търсим други причини.
— Сексуално съперничество ли имате предвид? — спокойно попита Мандамъс.
За миг Гладиа хладнокръвно впери поглед в него. Дали младежът знаеше за някогашната й любов към робота Джендър? Впрочем имаше ли някакво значение, дори и да беше така?
Нищо в изражението му не издаваше да е имал предвид нещо повече от буквалното значение на думите.
— Всякаква конкуренция — каза накрая тя. — Ако д-р Фастълф е допринесъл с нещо за това чувство, то е единствено с факта, че е направил роботите си твърде човекоподобни.
— Струва ми се, че все пак сте мислила по въпроса — отбеляза Мандамъс. — Проблемът е там, че социолозите намират подобно обяснение — страхът от конкуренцията на твърде човекоподобни роботи — за елементарно. Само по себе си то не би било достатъчно, а няма данни, които да говорят за друга мотивация на неприязненото обществено мнение.
— Социологията не е точна наука — отбеляза Гладиа.
— Но не е и съвсем неточна.
Гладиа повдигна рамене.
— Във всеки случай — продължи след малко Мандамъс — това ни попречи да организираме колонизаторските си експедиции както трябва. Без хуманоидни роботи, които да подготвят почвата…
Закуската още не беше приключила напълно, но Гладиа разбра, че Мандамъс не можеше повече да отбягва целта на посещението си.
— Можехме да отидем самите ние — каза тя.
Този път Мандамъс сви рамене.
— Прекалено трудно е. Освен това, благодарение на позволението на вашия д-р Фастълф, всички планети наоколо гъмжат от онези диваци-еднодневки от Земята — истинско нашествие от скакалци.
— Все още има достатъчно планети на разположение. Милиони. А щом те могат да го направят…
— Разбира се, че те ще могат — прекъсна я Мандамъс, внезапно разпален. — Това коства живота им, но какво означава един живот за тях? Загуба на едно-две десетилетия, това е всичко, а те са стотици милиони. Ако в процеса на колонизация загине някой и друг милион, какво от това, на кой ще му пука? Не и на тях.
— Убедена съм, че за тях нещата не стоят така.
— Глупости. Нашият живот е по-дълъг и следователно по-ценен. И е естествено да внимаваме повече.
— Така че си седим тук и не правим нищо друго, освен да ругаем земните заселници, понеже те са готови да рискуват живота си и понеже в резултат от това, изглежда, ще наследят Галактиката.
Гладиа не бе подозирала, че е настроена така про-заселнически. Беше провокирано само желанието й да противоречи на Мандамъс, но още докато говореше, усети, че онова, което се зароди просто като израз на желанието й да възрази, всъщност не беше лишено от смисъл и в голяма степен отразяваше нейните чувства. Пък и беше чувала обезсърчения през последните години от живота си Фастълф да прави подобни изказвания.
По знак от страна на Гладиа роботите заприбираха масата сръчно и бързо. Закуската можеше и да продължи, но разговорът и настроението бяха станали съвсем неподходящи за цивилизовано хранене.
Върнаха се в дневната. Неговите роботи го последваха, същото направиха Данил и Жискар, като всеки си намери ниша. (Мандамъс не каза нищо за Жискар, помисли си Гладиа, но пък защо ли трябваше? Жискар беше съвсем старомоден и дори примитивен, той не правеше никакво впечатление в сравнение с чудесните екземпляри на Мандамъс.)
Гладиа седна и кръстоса крака с ясното съзнание, че младежкият вид на краката й се подчертава от прозрачния панталон, плътно прилягащ в долната си част.
— Мога ли да знам причината за вашето посещение, д-р Мандамъс? — попита тя, изпълнена с нежелание да отлага повече въпроса.
— Имам неприятния навик да дъвча лечебна дъвка след ядене, за по-добро храносмилане. Ще имате ли нещо против? — попита на свой ред той.
— Намирам го за разсейващо — хладно отвърна Гладиа.
(Вероятно, като не можеше да дъвче, той щеше да се почувства притеснен. Да не говорим, мислено продължи Гладиа, че на неговата възраст не би трябвало да има нужда от нещо за подпомагане на храносмилането.)
Мандамъс беше извадил наполовина малка правоъгълна кутийка от горния джоб на туниката си, но я прибра обратно без някакъв признак на раздразнение.
— Разбира се — измърмори той.
— Попитах ви, д-р Мандамъс, за причината на вашето желание да ме видите.
— Всъщност има две причини, мадам Гладиа. Едната е лична, а другата държавна. Ще имате ли нещо против, ако започна с личната?
— Трябва открито да ви заявя, д-р Мандамъс, че ми е много трудно да си представя каква лична работа бихте могли да имате с мен. Вие работите в Института по роботика, нали така?
— Да, така е.
— И сте приближен на Амадиро, както ми казаха.
— Имам честта да работя с д-р Амадиро — леко наблегна той.
(Връща ми го, помисли си Гладиа, но няма да се хвана.)
— Преди двадесет десетилетия възникна повод — при това крайно неприятен — Амадиро и аз да се срещнем. Оттогава никога не се е налагало да се виждаме. Нито пък щях да се срещна и с вас в качеството ви на негов приближен, ако не ме бяха убедили, че разговорът може да се окаже важен. Със сигурност обаче личните въпроси ни най-малко не могат да направят разговора важен за мен. Затова нека преминем към държавната работа.
Мандамъс сведе поглед и страните му леко пламнаха — от раздразнение, както можеше да се предположи.
— Тогава нека ви се представя. Аз съм Левюлър Мандамъс, ваш потомък от пета степен и съм пра-пра- пра-правнук на Сантирикс и Гладиа Гремионис. Съответно, вие сте моята пра-пра-пра-прабаба.
Гладиа примига бързо, като се опита да не показва колко шокирана се почувства (без особен успех). Разбира се, че тя имаше потомци и какво пречеше този човек да е един от тях?
— Сигурен ли сте? — все пак попита тя.
— Напълно. Направиха ми генеалогично проучване. В края на краищата, скоро сигурно ще поискам да имам деца, а в случая подобно проучване е задължително. За ваше сведение връзката между нас е М-Ж- Ж-М.
— Вие сте син на сина на дъщерята на дъщерята на сина ми, така ли?
— Да.
Гладиа не попита за повече подробности. Имаше един син и една дъщеря. Беше изпълнявала стриктно задълженията си на майка, но когато му дойде времето, децата поеха по свой собствен път. Колкото до потомците след този син и тази дъщеря, тя никога не беше проявявала интерес към тях — в тон с нормите на благоприличие при космолитите. Срещнала един от тях, тя си оставаше истинска космолитка.
Мисълта за това й възвърна равновесието. Гладиа се облегна в стола и се отпусна.
— Много добре — каза тя. — Вие сте мой потомък от пета степен. Ако това е личният въпрос, който искате да обсъждаме, той няма никакво значение.
— Напълно ви разбирам, прародителке. Само по себе си моето родословие не е въпросът, който желая да обсъждам, но лежи в основата му. Виждате ли, д-р Амадиро знае за тази връзка. Или поне подозирам, че е така.
— Наистина ли? Как е възможно?
— Смятам, че той тайно проучва родословието на всеки, който постъпва на работа в Института.
— Но защо?
