Тя самата определено не беше космолит в истинския смисъл на думата, мрачно се замисли Гладиа. Един (един!) единствен път беше пътувала през космоса — от Солария до Аврора преди седем години. Сега тя прекрачваше за втори път в космоса на борда на малка частна яхта — за малка екскурзия само отвъд атмосферата, някакви си жалки сто хиляди километра, в компанията на един единствен човек… дори не и човек.
Тя хвърли още един поглед към Данил в малката пилотска кабина. Седнал пред таблото за управление, той не се виждаше целият.
Гладиа никога и никъде не беше оставала само с един робот под ръка. На Солария разполагаше неизменно със стотици, дори с хиляди. На Аврора обикновено бяха по няколко десетки, ако не и повече.
Сега имаше само един.
— Данил! — извика тя.
— Да, мадам Гладиа — отвърна той, без да отклонява вниманието си от таблото за управление.
— Доволен ли си, че ще видиш Илайджа Бейли отново?
— Не знам как най-добре да опиша вътрешното си състояние, мадам Гладиа. Може би то съответства на това, което човешките същества биха определили като задоволство.
— Но все пак трябва да усещаш нещо.
— Усещам, че мога да взимам решения по-бързо от обикновено; реакциите ми сякаш са улеснени; движенията ми като че ли изискват по-малко енергия. Като цяло бих могъл да кажа, че се чувствам прекрасно. Поне съм чувал хората да употребяват тази дума и ми се струва, че тя означава нещо подобно на усещанията, които изпитвам сега.
— Ами ако ти кажа, че искам да го видя насаме? — попита Гладиа.
— Тогава така и ще стане.
— Дори това да означава, че ти няма да го видиш?
— Да, мадам.
— Няма ли да се почувстваш разочарован? Искам да кажа, няма ли да изпиташ усещане, противоположно на сегашното? Няма ли да взимаш решения по-бавно, реакциите ти няма ли да се затруднят, движенията ти няма ли да изискват повече енергия и така нататък?
— Не, мадам Гладиа, защото ще се чувствам прекрасно поради това, че съм изпълнил вашите заповеди.
— Да се чувстваш добре ти самият следва от Третия закон, а да изпълняваш моите заповеди — от Втория, като Вторият закон има предимство, така ли?
— Да, мадам.
Гладиа се бореше със собственото си любопитство. Никога нямаше да й хрумне да разпитва един обикновен робот за такива неща. Роботът е машина. Но тя не можеше да мисли за Данил като за машина, точно както преди пет години не можа да мисли за Джендър като за машина. Но при Джендър всичко се изчерпваше с пламъка на страстта, който угасна заедно със самия него. С цялата си прилика с него Данил не можеше да разпали отново пепелта. При него оставаше място и за интелектуално любопитство.
— Не те ли притеснява — попита тя, — че си обвързан от Законите?
— Не мога да си представя нищо друго, мадам.
— През целия си живот съм била подвластна на притеглянето на гравитацията, дори по време на предишното ми пътуване с космически кораб, но мога да си представя, че не съм. И ето че сега наистина не съм.
— А харесва ли ви, мадам?
— В известен смисъл, да.
— Не се ли чувствате притеснена?
— В известен смисъл и това е така.
— Понякога, мадам, мисълта, че хората не са обвързани от Закони, ме притеснява.
— Защо, Данил? Опитвал ли си се някога да си обясниш защо мисълта за Беззаконието те кара да се чувстваш притеснен?
За момент Данил не каза нищо.
— Опитвал съм се, мадам, но не мисля, че бих си задавал подобни въпроси, ако не беше краткото ми познанство с колегата Илайджа. Той някак си…
— Да, зная — прекъсна го тя. — Той се замисляше над всичко. Сякаш нещо не му даваше мира и го караше непрекъснато да задава въпроси за всевъзможни неща.
— Така изглеждаше. Понякога се опитвах да бъда като него и да си задавам въпроси. Така си зададох и въпроса, какво може да представлява Беззаконието, и открих, че не мога да си представя друго, освен че то е може би същото, като да бъдеш човек, а това ме притесни. И се запитах, както вие сега ме попитахте, защо това ме притеснява.
— И как си отговори?
— След дълго време реших, че Трите закона управляват действието на позитронните ми връзки. Винаги, независимо от вида на дразнителя, Законите определят посоката и интензитета на позитронния поток по връзките, така че във всяка ситуация знам какво да направя. Но степента на увереност невинаги е една и съща. Понякога това, което трябва да направя, не е така безусловно определено, както друг път. Забелязал съм, че колкото по-нисък е позитронният потенциал на дадена мотивация, толкова по-ниска е и степента на увереност кое действие да предприема. А колкото по-далеч съм от чувството за увереност, толкова по-близо съм до усещането, че ми е зле. Ако трябва да решавам какво да направя за една милисекунда, вместо за една наносекунда, се чувствам така, че не бих искал това усещане да продължи дълго.
„Ами ако за мен нямаше Закони, помислих си тогава, мадам, както е при хората? Ами ако не можех да направя ясен избор как да реагирам при даден набор условия?“ Би било непоносимо и никак не ми се мисли за това.
— Но го правиш, Данил — отбеляза Гладиа. — В момента мислиш за това.
— Само поради познанството си с колегата Илайджа, мадам. Наблюдавах го в ситуации, когато той не беше в състояние веднага да реши какво да направи заради объркващото естество на проблемите, пред които се изправяше. В резултат на това той очевидно не се чувстваше добре, а заради него и аз, защото не можех да направя нищо, с което да облекча положението му. Възможно е да съм доловил съвсем малка част от онова, което е изпитвал тогава. Ако бях доловил повече и ако бях разбрал по-добре последствията от неспособността му да реши какво да прави, може би щях… — той се поколеба.
— Да престанеш да функционираш? Да излезеш от строя? — попита Гладиа, като за миг с болка си спомни за Джендър.
— Да, мадам. Това, че не успях да разбера нещата, вероятно представлява вграден защитен механизъм против увреждане на позитронния ми мозък. Но съм забелязал, че колкото и болезнено да беше за колегата Илайджа неговото колебание, той продължаваше да се опитва да реши проблема. Възхищавах му се силно за това.
— Значи можеш да изпиташ възхищение, така ли?
— Използвам тази дума в смисъла, в който съм чувал да я използват хората — сериозно отвърна Данил. — Не зная коя е точната дума, с която да изразя реакцията, която подобни действия на колегата Илайджа предизвикват у мене.
Гладиа кимна с глава.
— И все пак съществуват някакви правила, на които се подчиняват човешките действия — определени инстинкти, нагони, учения.
— Същото смята и моят приятел Жискар, мадам.
— Така ли било?
— Но ги намира прекалено сложни, за да ги анализира. Чуди се дали някой ден няма да може да се разработи математическа система за анализ на човешкото поведение, въз основа на която да се изведат неопровержими закони, изразяващи правилата на това поведение.
— Съмнявам се — рече Гладиа.
— Приятелят Жискар също не е много оптимистично настроен. Той смята, че такава система може да бъде разработена едва след дълго време.
— Много дълго време, бих казала.
