държала по-късно в ръцете си, от което в нея се запали неугасим пламък.
След това — трети съпруг, с когото живя тихо и спокойно. Не беше нито щастлива, нито нещастна и упорито търсеше в забравата радостта, че отново живее.
Докато един ден (не беше съвсем сигурна в датата на деня, връхлетял така внезапно онези спокойни и сънливи години) Хан Фастълф, помолил за разрешение да я посети, дойде при нея от съседното си имение.
Гладиа го изгледа с известна доза безпокойство, тъй като Фастълф беше твърде зает за светски посещения. Бяха изминали едва пет години от кризата, утвърдила Хан като водещ държавник на Аврора. Той се превърна в нетитулования Председател на планетата и фактически предводител на всички Външни светове. Почти не му оставаше време да се почувства човек.
Изминалото време беше оставило видими следи върху него — така щеше да бъде до самата му кончина, когато той щеше да умре с тъжното съзнание, че е претърпял провал, въпреки че не беше губил нито една битка. Келдън Амадиро, който остана победен, продължи да живее като доказателство за това, че понякога победата изисква по-големи наказания.
Фастълф си остана до края тих и спокоен и никога не се оплакваше. Но дори Гладиа, макар че бе аполитична и не се интересуваше от безкрайните машинации на властта, знаеше, че здравият контрол над Аврора му коства непрестанни усилия и упорство, които изстискваха от него всичко, заради което си заслужаваше да се живее. Единственото нещо, което го крепеше в живота, беше неговото разбиране за доброто на… доброто на какво? На Аврора? На космолитите? Или просто смътната представа за идеализираното Добро?
Гладиа не знаеше. Избягваше да го пита.
Но тогава бяха минали едва пет години от кризата. Той все даваше вид на млад и изпълнен с надежди човек, а приятното му, грозновато лице все още не беше изгубило способността си да се усмихва.
— Имам новини за теб — каза той.
— Надявам се, че са добри — приветливо отвърна Гладиа.
Беше взел със себе си Данил. Фактът, че тя можеше да гледа Данил с искрено удоволствие, без да изпитва ни най-малка болка, въпреки че той беше същинско копие на мъртвия Джендър, означаваше, че старите й рани заздравяват. Можеше дори да разговаря с него, макар че той й отговаряше с почти същия глас като на Джендър. Петте години бяха заздравили язвата и притъпили болката.
— Надявам се — каза Фастълф с лека усмивка. — Праща ги един стар приятел.
— Чудесно е, че имам стари приятели — отбеляза тя, като се опита да не бъде язвителна.
— Праща ги Илайджа Бейли.
Петте години сякаш се стопиха и тя почувства удара и болката от завръщането на спомена.
— Добре ли е? — попита тя задавено, след като цяла минута стоя като онемяла.
— Съвсем добре. И което е по-важно, не е далеч.
— Не е далеч? Да не е на Аврора?
— В орбита около Аврора. Знае, че не може да получи разрешение да се приземи дори аз да използвам цялото си влияние, или поне допускам, че знае. Иска да те види, Гладиа. Свърза се с мен, защото предполага, че аз мога да уредя да посетиш неговия кораб. Предполагам, че наистина бих могъл… но само ако ти го желаеш. Желаеш ли да го направя?
— Н-не знам. Толкова е неочаквано, че не мога да си събера мислите.
— Неочаквано дори за импулсивна реакция? — той почака малко и после продължи. — Кажи ми откровено, Гладиа, как вървят нещата със Сантирикс?
Тя го погледна с див пламък в очите си, сякаш не разбираше защо измества въпроса. После разбра.
— Вървят добре — отвърна тя.
— Щастлива ли си?
— Не съм… нещастна.
— Това не звучи много възторжено.
— Колко може да трае един възторг, дори да го е имало?
— Възнамерявате ли да имате някога деца?
— Да.
— А предвиждате ли някаква промяна в брачния статус?
— Засега не — твърдо поклати с глава тя.
— В такъв случай, скъпа Гладиа, ако искаш съвет от един доста уморен човек, който се чувства неприятно остарял — не приемай поканата. Спомням си малкото, което ми разказа, след като Бейли напусна Аврора, и честно казано, успях да се досетя за много повече, отколкото ти вероятно предполагаш. Ако се видиш с него, може би силно ще се разочароваш, защото действителността няма да оправдае разкрасения и омекотен блясък на твоите спомени. Или ако не ти се стори така, тогава още по-лошо, защото ще се взриви твърде крехкото ти чувство за удовлетвореност, което после няма да можеш да възстановиш.
Гладиа, която смътно си мислеше точно това, разбра, че за да го отхвърли като вариант, е трябвало само някой да го изрази с точните думи.
— Не, Хан — отвърна тя, — аз трябва да го видя, но се страхувам да го направя сама. Би ли дошъл с мен?
— Аз не бях поканен, Гладиа — каза Фастълф с уморена усмивка. — А дори и да бях, щях да съм принуден да откажа. В Съвета предстои важно гласуване. Нали разбираш, държавни дела, които не мога да загърбя.
— Горкият Хан!
— Да, наистина, горкият аз! Но ти не можеш да отидеш сама. Доколкото знам, не можеш да управляваш кораб.
— О! Мислех си, че ще ме откарат с…
— Търговски носач? — Фастълф поклати глава. — Абсолютно невъзможно. За да посетиш открито земен кораб в орбита, което би било неизбежно, ако отидеш с търговски кораб, ще ти трябва специално разрешение, а това ще отнеме седмици. Ако не искаш да отидеш, Гладиа, няма нужда да се оправдаваш с нежеланието си да го видиш. Сигурен съм, че той няма да може да чака толкова дълго, ако уреждането на документите и бюрокрацията се протакат със седмици.
— Но аз искам да го видя — вече решително настоя Гладиа.
— В такъв случай можеш да вземеш моя частен космически скутер и Данил ще те закара. Той се справя с управлението наистина много добре, а освен това гори от желание да види Бейли не по-малко от теб. Просто няма да докладваме за пътуването.
— Но ти ще си навлечеш проблеми, Хан.
— Вероятно никой няма да разбере — или поне ще се престорят, че не са разбрали. А ако някой направи проблем, все някак ще се оправя.
Гладиа сведе замислено глава за момент, после каза:
— Ако нямаш нищо против, Хан, ще постъпя егоистично и ще рискувам да ти създам проблеми. Искам да отида.
— Тогава ще отидеш.
5а
Корабът беше малък — по-малък, отколкото Гладиа си представяше. От една страна, изглеждаше уютен, но от друга, плашеше. В края на краищата беше толкова малък, че като нищо можеше да не е снабден с необходимото оборудване за псевдогравитация, а усещането за безтегловност, макар винаги да я изкушаваше да се посвети на забавните физически упражнения, същевременно неизменно я подсещаше, че се намира в ненормална среда.
Тя беше космолит. На петдесет планети бяха разпръснати над пет милиарда космолити, горди с това име. Но колко от тези така наречени космолити в действителност бяха космически пътешественици? Много малко. Може би осемдесет процента от тях никога не бяха напускали родните си планети. А дори от останалите двадесет процента едва ли някой беше пътувал в космоса повече от два-три пъти.
