И сега, след като вече бяха тук, последният блясък на Бета, последната рубиненочервена капка пламък мъждукаше едва-едва над едно човечество, на което му бе останал единствено безумния, безграничен страх!
— Хайде да се връщаме в купола! — изпъшка Теримън.
Само Иймот бе на мястото си до солароскопа. Останалите се бяха насъбрали около апаратите, а Бийни им даваше наставления:
— Чуйте ме добре, всички до един. Аз фотографирам Бета точно преди пълното затъмнение и сменям плаката — гласът му прозвуча дрезгав и издаваше обзелото го напрежение. — Така до всеки апарат ще има по един човек. Всички знаете какви са… какви са времената на експониране…
Мъжете отговориха утвърдително — кажи-речи без глас, със секнал дъх.
— Горят ли още факлите? — Бийни притисна с една ръка очите си. — Всичко е наред, виждам ги! — настани се той енергично на стола си. — А сега запомнете, недейте… не се опитвайте да избирате хубави пози. Не губете време в опити да заснемате по две звезди в един кадър. Една е достатъчна. И… усетите ли, че припадате,
— Заведи ме при Ътън — прошепна Шийрън на Теримън, двамата бяха стигнали вече вратата на залата. — Не го виждам.
Журналистът не отговори веднага. Неясните силуети на астрономите се полюшваха като в мъгла, а и пламъците на факлите над тях съвсем се бяха смалили.
— Тъмно е — изхленчи той.
— Ътън! — протегна ръка Шийрън, препъна се и политна напред. — Ътън!
Теримън пристъпи бързо и го сграбчи за ръката:
— Недей. Аз ще те заведа — младият мъж успя все пак да прекоси стаята, затворил очите си за Мрака и съзнанието си за хаоса в него.
Но никой нито ги чуваше, нито ги забелязваше. Шийрън се блъсна в стената.
— Ътън!
Най-после психологът усети, че нечии разтреперани ръце го докоснаха и се отдръпнаха веднага.
— Ти ли си, Шийрън? — чу се и немощен глас.
— Ътън! — психологът се стараеше да диша равномерно. — Не се тревожи за тълпата. Сградата е солидна, няма да могат да проникнат в нея.
Латимър, Култистът, изведнъж скочи, а лицето му се изкриви от гримасата на отчаяние. Беше дал дума и нарушаването й би означавало да подложи душата си на смъртна опасност. И все пак това обещание бе изтръгнато насила от него. А Звездите щяха да се появят скоро! Той не можеше да остане настрана и да допусне… Все пак бе дал дума.
Лицето на Бини се осветяваше от слабата червена светлина на Бета, когато поглеждаше, за да улови последния й лъч. Латимър го наблюдава известно време как работи приведен над апарата и реши да действа. От напрежение ноктите се врязаха в дланите му.
Когато се втурна срещу телефотографа, Култистът залитна силно. Пред него нямаше нищо, освен сенки, дори подът под краката му бе загубил твърдината си. А после някой се хвърли отгоре му и той падна, защото този някой вкопчи здраво пръсти в гърлото му.
— Пусни ме да стана или ще те убия! — Латимър сви едното си коляно и го заби силно в своя нападател.
Теримън извика пронизително, съзнанието му се замъгли от болката.
— Ах ти, двуличен плъх! — процеди той през зъби.
Изглежда, че журналистът възприемаше едновременно всички движения в залата. Чу Бийни да се провиква дрезгаво: „Улових го! По апаратите, момчета!“, а после го обзе странното чувство, че последната нишка слънчева топлина изтъня и се стопи.
Чу в едно и също време последния смаян възглас на Бийни и изненадващия вик, който нададе Шийрън — истерично кикотене, завършило с хриптене… и внезапна тишина, странна, мъртвешка тишина отвън.
И Латимър се бе отпуснал, разхлабвайки хватката си. Теримън се взря в очите на Култиста, бяха отправени нагоре, а в пустотата им се отразяваше мъждукащата светлина на факлите. Видя и мехура от пяна върху устните на Латимър и чу от гърлото му да извира тихо животинско скимтене.
Тогава усети, че страхът бавно започва да го завладява. Облегна се на едната си ръка, надигна се и обърна очи към смразяващия кръвта му прозорец.
Там сияеха Звездите!
Но не земните, едва-едва премигващи три хиляди и шестстотин звезди, видими с просто око. Лагош се намираше в центъра на гигантско струпване от Звезди. Трийсет хиляди мощни слънца сияеха в пълното си великолепие и изгаряха душата му трийсет хиляди пъти. Величествената гледка бе по-заплашителна и смразяваща с ужасяващото си безразличие от острия вятър, който фучеше над студения, страховито мрачен свят.
Теримън се олюля, дъхът му секна в свитото гърло, всичките мускули на тялото му започнаха да се гърчат от завладяващия го ужас и непоносим страх. Той полудяваше и знаеше това със сигурност, но част от разума му крещеше и се мъчеше да пребори безнадеждния прилив на умопомрачаващия страх. Ужасно бе да полудява, съзнавайки, че полудява… да разбира, че след някаква си минутка ще го има физически и в същото време цялата му истинска същност ще бъде мъртва и удавена в черна лудост. Защото това бе Мракът… Мракът, Студът и Смъртта. Сияйните стени на Вселената бяха разрушени и от тях падаха ужасни черни отломъци, за да го смажат, да го затиснат, да го унищожат.
Блъсна се в някого, който пълзеше, но успя да го прескочи. Разтривайки измъченото си гърло, той закуцука към пламъците на факлите, които приковаха изцяло обезумелия му поглед.
— Светлина! — изкрещя Теримън.
Ътън плачеше някъде, хлипайки ужасно като изплашено до смърт дете.
— Звезди… всичките Звезди… ние изобщо не знаехме. Нищо не знаехме. Мислехме шест звезди в една Вселена е нещо… Звездите не ни забелязваха… е Тъмнина завинаги и винаги и винаги и стените падат и… и ние не знаехме и ние не можехме да знаем и нищо…
Нечии нокти започнаха да драскат по стената към една от факлите, а тя падна и угасна. В същия миг ужасяващото великолепие на бездушните Звезди със скок се приближи до тях.
На хоризонта, по посока към град Саро, започна да нараства пурпурно сияние, то ставаше все по-ярко, но съвсем не бе слънчево сияние.
Настъпи отново дълга нощ.
Информация за текста
© 1941 Айзък Азимов
© 1998 Елена Кортел, превод от английски
© 1998 Явор Иванов, превод от английски
Isaac Asimov
Nightfall, 1941
Източник: http://sfbg.us
Издание:
Айзък Азимов. Събрани разкази (том втори)
„Абхаддон“ ЕООД, София, 1998
ISBN: 954-951-207-X (т.2)
Isaac Asimov. The Complete Stories. Volume 1
