Падането на нощта

дърветата ахнаха от учудване.

Тогава душите на хората се отделиха от тях и изоставените им тела се преобразиха в същи зверове; да, толкова жестоки и диви; тъй бродеха с диви викове из почернелите улици в градовете на Лагош.

И после Звездите пратиха долу Небесния пламък, и щом паднеше той в градовете на Лагош, те биваха изпепелени докрай. Така щото от човека и от творенията на човека не остана нищо.

И тогава…“

В тона на Латимър внезапно се прокраднаха нови нотки. Очите му не трепнаха, но той бе усетил внимателните погледи на другите двама върху себе си. Тогава с лекота, дори без да си поеме дъх, той промени тембъра на гласа си и речта му започна да се лее по-плавно.

Теримън се изуми. Думите сякаш му бяха познати, но смисълът им му убягваше. Неуловима промяна в произношението, незначителна промяна за подчертаване на гласните — нищо повече, но разказът на Латимър стана напълно неразбираем.

— Премина на някакъв език от древен цикъл — усмихна се Шийрън лукаво. — Вероятно от традиционния им втори цикъл. Това е езикът, на който е написана „Книгата на откровенията“.

— Няма значение. Чух достатъчно — Теримън отдръпна стола и приглади косите си назад. Ръцете му вече не трепереха. — Чувствам се много по-добре сега.

— Наистина ли? — Шийрън бе малко изненадан.

— Мога да го кажа. Само допреди миг изпитвах ужасяващ страх. Твоите приказки за гравитацията, това, че видях с очите си началото на затъмнението ме довършиха. Но такова нещо — той посочи с палец презрително Култиста, — това е от онзи род неща, които ми разправяше някога моята бавачка. Надсмивах се на такива небивалици през целия си живот. Няма да им позволя да ме уплашат сега.

Журналистът си пое дълбоко дъх и продължи оживено:

— Но, ако искам да си запазя доброто състояние, ще трябва да седна с гръб към прозореца.

— Да, но не е зле да говориш по-тихо — предупреди го Шийрън. — Ътън току-що измъкна глава от онази кутия, с която изследва нещо, и ти хвърли убийствен поглед.

— Бях забравил за стареца! — Теримън направи гримаса и старателно обърна стола си с облегалката към прозореца. После хвърли през рамо поглед, пълен с отвращение и каза. — Дойде ми наум, че би трябвало да има някакъв имунитет срещу тази звездна лудост.

Психологът не отговори веднага. Бета беше вече преминала зенита си. Квадратчето кървава слънчева светлина, което се очертаваше на пода от прозореца, се бе настанило върху коленете на Шийрън. Той се вгледа замислен в мътния му цвят, после се наведе и погледна косо към самото слънце.

Черното петно се бе увеличило, то покриваше една трета от Бета. Психологът потръпна и когато се изправи отново, румените му страни бяха загубили част от цвета си.

С почти извинителна усмивка той също обърна стола си:

— Навярно около два милиона души в Саро в този момент се опитват да се присъединят към Култа за грандиозното му възраждане… — после иронично добави — За един час Култът ще се намира в невиждан подем. Вярвам, че ще се възползват максимално от него. А за какво говореше ти?

— Питам се нещо: как Култистите успяват да запазят „Книгата на откровенията“ от цикъл в цикъл и преди всичко как е била написана. Трябва да съществува някакъв имунитет, защото, ако всички полудяват, кой би оцелял, за да напише книгата?

— Ами ето какво, млади човече — Шийрън го изгледа печално, — отговор на очевидци няма. Но пък имаме някои доста добри предположения за онова, което се е случило. Разбираш ли, има три вида хора, които могат да останат относително незасегнати. Първо, малцината, които изобщо не са виждали Звездите: сериозно възпрепятстваните или онези, които се напиват до забрава в началото на затъмнението и така си остават до края. Тях ги изключваме… защото не са истински очевидци.

После има деца под шест годинки, за които светът като цяло е съвършено нов и непознат, за да бъдат чак толкова наплашени от Звезди и Мрак. Такива феномени за тях са просто нещо ново в един удивителен свят. Допускаш го, нали?

— Предполагам, че е така — кимна колебливо другият.

— Накрая са онези, чийто разум е прекалено примитивно устроен, за да бъдат изцяло извадени от равновесие. Безчувствените трудно могат да бъдат впечатлени — такива хора като някои от нашите по- стари, съсипани от работа селяни. Е, децата биха имали смътни спомени, които в съчетание с обърканото, несвързано бръщолевене на малоумните, формират „Книгата на откровенията“.

Естествено, първоначално книгата се е основавала на твърденията на почти неграмотни хора, за да бъдат историци — децата и слабоумните — и вероятно е редактирана и прередактирана през циклите.

— Допускаш ли — прекъсна го Теримън, — че са я пренасяли през циклите по начина, по който ние смятаме да съхраним тайната на гравитацията?

— Може би — присви рамене равнодушно Шийрън, — но не е важен точно методът им. Правят го по някакъв начин. Това, което исках да кажа, е, че книгата не би могла да бъде друго, освен повествование за редица изопачени събития, дори и да се основава на факти. Например спомняш ли си експеримента с дупките на покрива, който Фаро и Иймот са провели… този, дето не успя?

— Да.

— Знаеш ли защо не… — психологът млъкна изведнъж и се надигна разтревожен, защото Ътън се приближаваше с вкаменено от ужас лице. — Какво се е случило?

Директорът го дръпна настрана и Шийрън усети несъзнателното помръдване на пръстите му върху лакътя си.

— Не викай! — проговори тихо Ътън. Гласът му бе натежал от умора. — Току-що разговарях със Скривалището по нашата линия.

— В опасност ли са? — прекъсна го психологът нетърпеливо.

— Не те — директорът наблегна на местоимението. — Запечатали са се преди малко и имат намерение да останат така до други ден. Те са в безопасност. Но градът, Шийрън… там е касапница. Не можеш да си представиш… — нямаше сили да говори.

— Е? — изстреля Шийрън нетърпеливо. — Какво от това? Ще стане и по-лошо. Защо си се разтреперал? — но после запита подозрително. — Как си?

От очите на директора изхвърчаха гневни искри при този намек, но бързо угаснаха, надделя отново тревогата му:

— Ти не разбираш. Култистите са се надигнали. Подстрекават хората да щурмуват Обсерваторията… обещават им незабавно опрощаване на греховете, спасение, всичко им обещават! Какво да правим, Шийрън?

Другият сведе глава и известно време се взира във върховете на обувките си. Започна да потупва брадичката си с кокалчетата на пръстите си, накрая вдигна поглед и отсече твърдо:

— Да правим ли? Какво има толкова да правим? Съвсем нищо. Знаят ли хората за това?

— Не, в никакъв случай!

— Чудесно! Не им казвай. Колко остава до пълното затъмнение?

— По-малко от час.

— Няма какво да му мислим, трябва да рискуваме. Ще ни е нужно доста време, за да съберем една солидна група хора, а още повече време ще отиде, за да ги доведем тук. Ние сме на цели пет мили от града…

Погледът му се плъзна през прозореца към хълмовете, където парцелите обработваема земя отстъпваха пред редиците от бели къщи в предградията; спусна се към големия град с неясни очертания на хоризонта… едно мъгляво петно в намаляващото сияние на Бета.

— Това ще отнеме време — повтори Шийрън, без да откъсва очи от гледката. — Продължавайте да работите и се молете затъмнението да ни споходи преди Култистите.

Бета изглеждаше като разрязана наполовина. Линията на деление очертаваше слаба вдлъбнатина във все още ярката част на Слънцето. Приличаше на гигантски клепач, който се спуска над светлината на един свят.

За Шийрън слабите шумове в стаята изведнъж заглъхнаха и той съзнаваше единствено заглушаващата