Падането на нощта

докато Ътън не го осени идеята да се обърне към Култа. Главният в Култа, Сор 5, имаше достъп до някои данни, които опростяваха значително проблема. Ътън се залови за работа, тръгна по нова следа.

Ами ако има друго несветещо планетарно тяло като Лагош? Ако има, както ти е известно, то би трябвало да свети единствено с отразена светлина, а ако е изградено от синкави скали, каквито са в по- голямата си част скалите на Лагош, тогава в червения простор непрекъснатото сияние на слънцата би направило това тяло невидимо — би го затъмнило напълно.

— Каква нелепа идея! — Теримън чак подсвирна от удивление.

— Това ти звучи нелепо? Ами чуй тогава друго: да допуснем, че това тяло се върти около Лагош на такова разстояние, на такава орбита и има такава маса, че неговото привличане отговаря точно на отклонението на Лагош от собствената му орбита… знаеш ли какво ще стане?

Журналистът поклати глава в знак на отрицание.

— Ами понякога това невидимо тяло ще попада на пътя на някое слънце — Шийрън пресуши най-после бутилката.

— Предполагам, че така става — реагира веднага Теримън.

— Да! Но в неговата плоскост на въртене се намира едно единствено слънце — психологът посочи енергично с палец смалилото се слънце — Бета! И както бе доказано, затъмнение има само тогава, когато подреждането на Слънцата е такова, че Бета остава сама в своето полукълбо, в най-отдалечената си точка. А междувременно Луната се намира на минимално разстояние от Лагош. Неизбежното затъмнение, предизвикано от луна с диаметър, който е приблизително седем пъти по-голям от диаметъра на Бета, ще обхване цялата ни планета и ще продължи повече от половин ден. И като резултат нито едно кътче от Лагош няма да избегне пагубните последствия. Такова затъмнение се случва веднъж на две хиляди и четирисет и девет години.

— Значи това е моята история? — лицето на Теримън се бе удължило в безизразна маска.

— От началото до края — кимна в знак на потвърждение психологът. — Първо — затъмнението… което ще започне след четиридесет и пет минути… после — пълен Мрак и, може би, онези мистериозни Звезди… след това — лудост и край на цикъла.

Шийрън се замисли за миг-два:

— Ние загубихме два месеца… ние от Обсерваторията… то не бе достатъчно, за да убедим Лагош в опасността. Вероятно и две столетия нямаше да ни стигнат. Но нашите записки са в Скривалището. Днес ще направим снимки на затъмнението. Следващият цикъл ще поеме пътя си с истината и когато дойде следващото затъмнение, човечеството най-после ще е готово за него. Помисли и за това, то също е част от твоята история.

Лек вятър надипли завесите на прозореца, когато Теримън го отвори и се наведе навън. Усети студените му повеи в косите си, докато наблюдаваше отблясъците на яркочервения залез по ръката си. И изведнъж възропта:

— Какво толкова има в Мрака, че ще подлуди мен?

Шийрън се усмихна сам на себе си, въртейки безцелно празната бутилка в ръка.

— Изпитвал ли си някога силата на Мрака, млади човече?

Журналистът се облегна на стената и се замисли:

— Не. Не съм. Но зная какво представлява. Просто… ъ-ъ-ъ… — той направи няколко неопределени движения с пръсти, после лицето му се оживи: — Просто няма светлина. Като в пещера.

— Някога влизал ли си в пещера?

— В пещера? Не, разбира се.

— Така си и мислех. Аз направих такъв опит миналата седмица… исках да разбера като как е на тъмно… но излязох бързо-бързо. Влизах навътре, докато отворът на пещерата се смаляваше до светеща точица, навсякъде другаде — тъмнина. Никога не съм допускал, че човек с моето туловище е способен да бяга толкова бързо.

— Ами колкото до това — присви устни журналистът, — смятам, че аз не бих избягал.

Психологът оглеждаше младия мъж с досада, изписана недвусмислено на лицето му.

— Ей, друже, не казвай голяма дума! Ха дръпни завесите докрай, де!

Онзи го изгледа изненадан и каза:

— Защо? Когато на небето имаше четири или пет слънца, може би щеше да ни се прииска да намалим малко притока на светлина, но сега тя дори не е достатъчна.

— Там е работата. Дръпни пердето, после ела и седни тук.

— Добре — Теримън посегна към пискюла и дръпна завесата. Червената материя се плъзна по целия прозорец, месинговите халкички изсвистяха по релсата и над стаята надвисна мъглявочервена сянка.

Стъпките на Теримън отекнаха глухо в тишината, когато той се отправи към масата, но заглъхнаха насред път.

— Не Ви виждам, сър — прошепна журналистът.

— Ориентирай се пипнешком — нареди Шийрън.

— Но аз не Ви виждам, сър. Не виждам нищо — журналистът дишаше тежко, но получи в отговор само едно мрачно:

— А какво очакваше? Ела и седни!

Чуха се отново колебливи, бавно приближаващи се стъпки. Ръцете му опипаха шумно стола. Теримън бе останал без глас:

— Тук съм. Чувствам се… м-м-м… много добре.

— Хареса ти, нали?

— Н-не. Направо е кошмарно. Стените сякаш… — младият мъж замълча за миг, — сякаш се приближаваха и щяха да ме притиснат. Все ми се искаше да ги отблъсна. Но съвсем не полудявам! Всъщност усещането не е толкова лошо, колкото мислех.

— Добре. Дръпни пак пердето.

Прозвучаха отново колебливите стъпки в мрака, шумоленето на завесите, когато Теримън ги опипваше, за да открие пискюла и най-накрая триумфалното обратно плъзгане на пердетата. Червената светлина заля стаята и Теримън с радостен вик вдигна очи към слънцето.

Шийрън избърса потта от челото си с опакото на ръката и каза разтереперан:

— А това беше само една тъмна стая!

— Поносимо е — въздъхна с облекчение журналистът.

— Да. Една тъмна стая се понася. Но ти ходи ли преди две години на Централното изложение в Джонглър?

— Не, така стана, че не успях да отида. Шест хиляди мили са прекалено дълъг път, дори за тази изложба.

— А аз взех, че отидох. Спомняш ли си приказките за „Тунела на Тайните“, който счупи всички рекорди за забавления… по време на първия месец?

— Да. Нямаше ли някаква врява по този повод?

— Малко нещо. Всичко бързо бе потулено. Знаеш ли, този „Тунел на Тайните“ беше дълъг цяла миля… без никакво осветление. Качваш се на една малка отворена кола и петнайсет минути се друсаш през Мрака. Много популярен беше… докато работеше.

— Популярен ли?

— Ами да. Много е възбуждащо да те плашат, когато това е част от играта. Бебетата имат вроден страх от три неща: от силен шум, от падане и от липса на светлина. Затова се смята за толкова забавно да връхлетиш изневиделица върху някого и да изкрещиш „У-у-у!“ Затова е така приятно да караш скейтборд. И точно затова този „Тунел на Тайните“ започна с огромни печалби. Хората излизаха от тази Тъма разтеперани, останали без дъх, полумъртви от страх, но продължаваха да си дават парите, за да влязат.

— Чакай, чакай, сега си спомних. Някои хора умряха там, нали. Слуховете се разнесоха след като го затвориха.

— Бум! Двама или трима мъртъвци — изсумтя тежко психологът. — Но това бе нищо! Платиха на семействата на мъртвите и убедиха градския съвет в Джонглър да си затвори очите. В края на краищата, казаха те, щом като хора със слаби сърца искат да преминат през тунела, то си е за тяхна сметка… пък и