грешката няма да се повтори. И така, сложиха един лекар в първото фоайе и изискваха всеки клиент да бъде прегледан преди да влезе в колата. Така продажбата на билети дори се
— А после?
— Имаше и нещо друго. Някои хора излизаха от тунела, но по вида им не личеше да има нещо нередно, освен това, че те отказваха да влизат в сгради… каквито и да са сгради. Дворци, резиденции, апартаменти, жилищни домове, вили, хижи, колиби, навеси, палатки.
— Искаш да кажеш, че са отказвали да влизат в тях, за да останат на открито? — Теримън го гледаше смаян. — А къде спяха?
— Под небето.
— Трябвало е да ги
— О, принуждаваха ги, принуждаваха ги. Тогава тези хора изпадаха в ужасна хистерия и правеха всичко възможно, за да си разбият главите в най-близката стена. Вкарваха ли ги в някоя сграда, бе непосилно да ги задържат вътре без усмирителна риза или огромна доза успокоително.
— Трябва да са били луди.
— Точно такива бяха. На всеки десет човека един, който бе преминал през този тунел, излизаше с помрачен разсъдък. Поискаха помощ от психолозите и ние направихме единственото възможно нещо: затворихме изложението — разпери безпомощно ръце Шийрън.
— Какво им беше на тези хора? — запита накрая журналистът.
— В основни линии същото, каквото изпитваше ти, когато си мислеше, че стените на стаята се сгромолясват върху тебе в тъмнината. За инстинктивния страх на хората от липсата на светлина си има психологически термин. Ние го наричаме „клаустрофобия“, защото отсъствието на светлина е свързано винаги със затворени пространства, така страхът от едното е страх и от другото. Разбираш ли?
— Ами онези хора от тунела?
— Онези хора от тунела бяха нещастници, чиято психика не е била достатъчно гъвкава, за да преодолее обзелата ги клаустрофобия от Мрака. Петнайсет минути без светлина е много време. Ти остана така две-три минути, но съм сигурен, че се разстрои доста.
Хората от тунела получиха така наречената „клаустрофобна фиксация“. Техният подсъзнателен страх от Мрака и затворените пространства бе кристализирал и станал активен, а доколкото можахме да определим — дори постоянен. Ето какво са способни да причинят петнайсет минути престой на тъмно.
Настъпи продължително мълчание. По челото на Теримън започнаха бавно да се очертават все повече и повече бръчки:
— Не вярвам да е толкова страшно.
— Имаш предвид, че не ти се иска да вярваш — солна се Шийрън. — Страх те е да повярваш. Погледни през прозореца!
Теримън се подчини и психологът продължи веднага:
— Представи си Мрака… той е навсякъде. Докъдето стига погледът ти светлинка няма. Къщите, дърветата, полята, земята, небето… всичко е черно! И като капак — Звезди — каквото и да са те. Можеш ли да си представиш тази картина?
— Да, мога — заяви Теримън рязко.
— Лъжеш! — психологът стовари юмрук по масата с неочаквана ярост. — Не можеш. Твоето съзнание не е пригодено за такава представа, както не е способно да си представи безкрая или вечността. Ти можеш само да говориш за тях. Една частичка от реалността те обърква, а какво ще стане когато започнат да се сипят истинските бедствия? Мозъкът ти ще се сблъска с феномен, който е извън обсега на неговите възможности за разбиране. Тогава ти ще полудееш напълно и безвъзвратно! Няма никакво съмнение!
Психологът помълча известно време и добави тъжно:
— Още няколко хилядолетия болезнена борба отиват на вятъра. Утре на цялата планета няма да остане и един непокътнат град.
— Този извод не става за следствие от казаното дотук — Теримън си възвърна до известна степен равновесието. — Аз все още не вярвам, че е възможно да полудея, защото на небето няма слънце… но дори и да полудея, както и всички останали хора, по какъв начин това ще унищожи градовете? Да не би ние да ги разрушим?
— Ако ти се намираше в Тъмнина, какво щеше да ти се иска най-много? — Шийрън бе ядосан. — Кое щеше да е онова нещо, за което щеше да крещи всеки твой инстинкт? Светлина, по дяволите,
— И какво?
— А как би получил светлина?
— Не знам — реагира без да мисли Теримън.
— Какъв е единственият начин за получаване на светлина при липсата на слънце?
— Откъде да зная?
Двамата стояха настръхнали един срещу друг, носовете им почти се опираха.
— Запалваш нещо, господине — изрече Шийрън. — Виждал ли си някога горски пожар? Бил ли си някога на лагер на открито, готвил ли си някога месо на огън от дърва? Знаеш, че горящите дървета не дават само топлина. Те дават и светлина, хората го знаят. А когато настъпи мрак, те искат светлина и се
— Значи ще палят горите?
— Ще палят каквото докопат. Трябва да имат светлина. Затова ще трябва да запалят нещо, а дървата не са под път и над път… така че ще подпалват каквото имат подръка. Ще имат светлина… и всяко населено място ще бъде обхванато от пламъци!
Мъжете стояха, впили очи един в друг, сякаш всичко бе въпрос на надмощие на волята. След известно време Теримън се отдръпна безмълвно. Дишаше тежко, въздухът в гърлото му къркореше. До съзнанието му не достигаше внезапната суматоха, която се чуваше от съседната стая, иззад затворената врата.
Шийрън заговори с усилие, стараеше се да придаде на думите си значение:
— Мисля, че дочух гласа на Иймот. Вероятно той и Фаро са вече тук. Хайде да отидем да видим какво ги е забавило.
— Защо не! — измърмори Теримън, пое дълбоко въздух и явно се окопити. Напрежението спадна.
В стаята цареше невъобразим шум. Членовете на екипа на Обсерваторията се бяха скупчили около двама млади мъже, които сваляха космическите си костюми и парираха засипващите ги от всички страни въпроси.
Ътън си проправи път през скупчените хора и стрелна разгневен лицата на новодошлите:
— Съзнавате ли, че остава по-малко от половин час до фаталния срок? Къде бяхте?
Фаро 24 се настани на един стол и разтри ръцете си. Страните му бяха червени от студа.
— Иймот и аз току-що завършихме един наш замисъл, малко налудничав експеримент. Опитахме се да разберем дали бихме могли да създадем обстановка, чрез която да наподобим резултата от появата на Мрака и Звездите, за да имаме предварителна представа каква ще бъде обстановката.
Думите му предизвикаха объркан шепот сред почти всички мъже, а в очите на Ътън се появи внезапен интерес:
— Не е ставало дума за това преди. Как се решихте на този експеримент?
— Ами идеята ни хрумна отдавна. Разработвахме я в свободното си време. Иймот знаеше една малка едноетажна къща в града, с куполообразен покрив. Мисля, че някога е била използвана за музей. Както и да е, двамата я купихме…
— Откъде намерихте пари? — Ътън го прекъсна безцеремонно.
— От банковите си сметки. Струва ни две хиляди кредита — измърмори Иймот 70 и веднага зае отбранителна позиция — Добре де, какво толкова? Утре две хиляди кредита ще бъдат две хиляди късчета хартия. Това е то.
— Ами да — подкрепи го Фаро. — Купихме къщата и я облицовахме отгоре до долу с черно кадифе, за да получим колкото може по-правдоподобен Мрак. После пробихме малки дупчици в тавана и покрива и ги покрихме с метални пластинки, които се отместват едновременно при натискането на едно копче. Не сме
