вършили всичко сами, наехме дърводелец, електротехник и някои други майстори… парите не бяха от значение. Въпросът бе да получаваме светлина през дупчиците, за да имаме ефект, подобен на ефекта при появата на звездите.
Настъпи тишина, в която никой не смееше и дъх да си поеме. Само Ътън отсече начумерено:
— Нямахте право да се залавяте с частни…
— Зная, сър — Фаро изглеждаше засрамен, — но честно казано Иймот и аз мислехме, че експериментът е малко опасен. Ако той наистина успееше, почти бяхме сигурни, че ще полудеем… от всичко, което ни е говорил Шийрън, решихме че е доста вероятно да стане така. Искахме да рискуваме само ние. Осени ни идеята, че ако можем да запазим разума си, би било възможно да придобием имунитет за истинските събития и тогава да подготвим и вас, останалите, по същия начин. Но нищо не се получи…
— Защо? Какво стана?
Иймот се нагърби с отговора:
— Затворихме се вътре и изчакахме очите ни да се приспособят към тъмнината. Обзе ни ужасяващо чувство, защото пълният Мрак те кара да си представяш как стените се сгромолясат върху тебе. Но ние преодоляхме това усещане и натиснахме копчето. Пластинките се отместиха и целият покрив заблестя, осеян от малки, светещи точици.
— После?
— После… нищо. Това бе най-големият удар. Нищо не се случи. Беше просто покрив с дупчици по него и точно така изглеждаше. Опитвахме отново и отново… затова се забавихме… но нямаше никакъв ефект.
В настъпилата оглушителна тишина всички погледи се обърнаха към Шийрън. Той седеше неподвижен, с отворена уста.
Теримън заговори пръв:
— Знаеш какво означава това за цялата теория, която си изградил, Шийрън, нали? — журналистът захихика с облекчение.
Но Шийрън вдигна ръка:
— Чакайте малко. Оставете ме да обмисля случая — после щракна с пръсти и когато вдигна глава, в очите му вече нямаше нито учудване, нито несигурност. — Ами, да, разбира се…
Психологът не се доизказа, защото някъде над тях се чу силно издрънчаване. Бийни скочи и се спусна по стълбата с вик: „Какво става, по дяволите?“
Останалите го последваха.
Всичко стана много бързо.
Щом се озова на покрива, Бийни забеляза от пръв поглед разбитите фотографски плаки и мъжа, който се бе надвесил над тях. В следващия миг се хвърли вбесен върху него и го сграбчи за гърлото в мъртва хватка. Започна дива борба, а когато останалите от екипа се присъединиха, непознатият бе задушен и затрупан под тежестта на шестима разгневени мъже.
Ътън пристигна последен, дишаше тежко:
— Изправете го!
Служителите започнаха да се вдигат неохотно. Непознатият — задъхан, с разкъсани дрехи и насинено чело бе изправен на крака. Имаше къса, светла брада, накъдрена не без доста усилия според претенциозния стил на Култистите.
Ръцете на Бийни се преместиха от гърлото на яката му и здраво го разтърсиха.
— Хайде, плъх, казвай какво търсиш тук. Тези плаки…
— Не търсех
Бийни проследи фанатичния му поглед и изръмжа:
— Значи си търсил самите обективи. Тогава плаките за теб са били щастлива случайност. Ако беше докоснал Щракащата Берта или някой от другите, щеше да умреш в бавни мъки. Но сега… — той замахна с юмрук.
— Стига! Пусни го! — сграбчи го Ътън за ръкава.
Младият техник се поколеба, но отпусна неохотно ръка. Директорът го избута настрани и застана срещу Култиста:
— Ти си Латимър, нали?
Култистът се поклони високомерно и показа символа на бедрото си:
— Аз съм Латимър 25, адютант трети ранг на Негова Светлост Сор 5.
— И ти… — посивелите вежди на Ътън се стрелнаха нагоре — беше с Негова Светлост, когато ме посети миналата седмица, нали?
Латимър се поклони за втори път.
— И какво искаш?
— Нищо, което бихте ми дали по собствено желание.
— Сор 5 те е изпратил, предполагам… или идеята е лично твоя?
— Няма да отговоря на този въпрос.
— Ще има ли и други посетители?
— Няма да отговоря и на този въпрос.
Ътън погледна часовника си навъсен:
— Е, човече, какво е това нещо, което твоят господар иска от мен? Аз изпълних моята част от сделката.
Латимър се усмихна едва-едва, но не каза нищо.
— Аз го помолих — продължи ядосан Ътън — за някои данни, с които само Култът можеше да ме снабди. Бяха ми дадени. За тях благодаря. В замяна обещах да докажа истинността на вярата на Култа.
— Нямаше нужда от доказателство — гордо отвърна натрапникът. — Тя отдавна е доказана в „Книгата на откровенията“.
— За шепата членове на Култа няма нужда от доказателства. Не се преструвай, че не ме разбираш. Аз предложих да представя научно потвърждение на вашите вярвания. И го направих!
— Да, направи го… с лисича хитрост — Латимър присви ожесточено очи, — защото твоето мнимо обяснение подкрепи вярванията ни и в същото време отхвърли изцяло необходимостта от тях. Ти направи от Мрака и Звездите природен феномен и така промени смисъла на тяхната значимост. Това е богохулство!
— Ако е така, грешката не е моя. Фактите съществуват. Какво можех да направя, освен да ги оповестя?
— Твоите „факти“ са измама и заблуда.
— Как би могъл ти да го знаеш?
— Зная! — отговорът носеше белега от сигурността на абсолютната вяра.
Лицето на директора пламтеше. Бийни зашепна нещо настойчиво, на Ътън му махна да замълчи.
— И какво иска Сор 5 от нас? Предполагам какво: той все още мисли, че като се опитваме да убедим света да вземе мерки срещу заплашващата го лудост, излагаме на риск безброй хора. Успехът не е на наша страна, ако това има значение за него.
— Самият опит причини достатъчна вреда и вашите греховни усилия да се доберете до информация посредством дяволските си инструменти трябва да бъдат спрени. Ние се подчиняваме на волята на Звездите и аз мога само да съжалявам, че моята несръчност ми попречи да разбия на парчета уредите ви.
— Това нямаше да ти бъде от особена полза — отвърна Ътън. — Всичките ни данни, с изключение на тези от преките ни наблюдения, които смятаме да направим сега, са вече на сигурно място, далеч от всякаква възможност да им се навреди — директорът се усмихна, но в усмивката му имаше горчивина. — Както и да е, настоящето ти положение на неуспял крадец и престъпник не се променя.
Ътън се обърна към мъжете зад себе си:
— Някой да се обади на полицията в Саро.
— По дяволите, Ътън, какво ти става — развика се Шийрън. — Няма време за такова нещо — той си проправяше път между мъжете. — Чакай, остави ме да оправя тази работа.
— Сега не е време за твоите маймунджулъци, Шийрън — изгледа го навъсен директорът. — Ще бъдеш ли така добър да ме оставиш да се справя, както аз преценя? Точно в тази ситуация ти си съвсем чужд човек и недей да го забравяш.
