същото време са предпазливи и изчакват всичко да се успокои, не влагат никъде парите си. Простосмъртните също не Ви вярват, така че пролетното обновление може и да почака няколко месеца… за да сме сигурни.
Разберете ме! Веднага щом всичко това приключи, богаташите ще поискат главата Ви. Ще кажат, че щом като дървените глави (моля да ме извините) могат да попречат на благоденствието на планетата с някакво побъркано предвиждане винаги, когато си поискат… от планетата зависи да ги постави на мястото им. Ще се разхвърчат искри, сър.
— И какво точно предлагате, за да предотвратите появата им? — директорът изгледа намръщен журналиста.
— Ами… — позасмя се Теримън — аз предложих да се заема с разгласяването на новината. Като съм в състояние да подредя така нещата, че наяве да излезе само смехотворната страна. Трудно се издържа такова нещо, признавам си, защото ще се наложи да Ви изтипосам всички тук като купчина идиоти, които бръщолевят някакви глупости. Но, ако успея да накарам хората да Ви се присмиват, те могат и да забравят гнева си. В замяна моят издател иска всичко на всичко една изключителна история.
Бийни кимна в знак на съгласие и заговори неудържимо:
— Сър, всички ние мислим, че той е прав. През последните два месеца ние обмислихме всичко, но има вероятност, една на един милион, някъде в нашата теория или в изчисленията ни да е допусната грешка. Длъжни сме да вземем предпазни мерки.
Мъжете, насядали около масата, нададоха сдържани, одобрителни възгласи. А лицето на Ътън доби изражение на човек, който е лапнал нещо горчиво, но няма как да го изплюе:
— В такъв случай можете да останете, ако желаете. Но моля да бъдете сдържан и да не ни пречите да си изпълняваме задълженията. Не забравяйте също така, че аз съм отговорен за дейността на Обсерваторията и независимо от мненията, на които давате воля във Вашите статии, очаквам от Вас безпрекословно съдействие и истинско уважение…
Директорът бе застанал със сключени на гърба ръце, изпъчил решително глава. Вероятно щеше да продължи да говори, но един нов глас го прекъсна остро:
— Здравейте, здравейте, здравейте! — приветства ги нечий тенор и почти веднага изникна пълното лице на новодошлия, за да се разлее в доволна усмивка. — Каква е тук тази атмосфера като в моргата? Надявам се всички овладявате нервите си.
Ътън се сепна и го изгледа втренчено:
— Ама какво по дяволите правиш тук, Шийрън — в гласа му прозвучаха нотки на раздразнение. — Мислех, че възнамеряваш да останеш в Скривалището.
Шийрън се разсмя и тръшна ниското си, набито туловище върху един стол:
— Мътните да го вземат Скривалището! Отегчава ме. Искам да съм тук, където ври и кипи. Не смятате ли, че и аз съм малко нещо любопитен? Искам да видя онези Звезди, за които Култистите говорят непрекъснато — потърка той ръце и добави по-сериозно — Навън стана страшно мразовито. Такъв вятър духа, че като нищо може да превърне носа ти в ледена висулка. Изглежда Бета изобщо не топли вече от това положение.
Раздразнен до немай къде, изведнъж беловласият директор изскърца със зъби:
— Защо не си вършиш работата, ами се занимаваш с щуротии, Шийрън? Каква е ползата като си тук?
— Каква е ползата като съм там? — Ширън разпери ръце в комично смирение. — Работата на психолога в Скривалището не струва дори колкото солта, която изяждам там. Те имат нужда от енергични, силни мъже, от здрави жени, които могат да раждат деца. А аз?! Аз съм с около петдесет килограма по-тежък, за да се присламча към активните мъже, а и в раждането на деца никак не ме бива. Та защо да ги обременявам с още едно гладно гърло? Тук се чувствам по-добре.
— Какво всъщност е Скривалището, сър? — запита веднага Теримън.
Шийрън изглежда едва сега забеляза журналиста, огледа го присвил вежди и издул дебелите си бузи:
— А кой всъщност сте Вие, червенокосият?
Ътън стисна устни, а после процеди мрачно:
— Това е Теримън 762, вестникар. Предполагам, че си чувал за него.
Журналистът протегна ръка:
— А Вие сте, разбира се, Шийрън 501 от Университета в Саро. Чувал съм за Вас — след което повтори въпроса си. — Какво всъщност е Скривалището, сър?
— Ами — поде Шийрън, — ние успяхме да убедим немалко хора в правотата на нашите предвиждания за… ъ-ъ-ъ… да го кажа по-ефектно… за наближаването на гибелния ден. Та тези хора взеха някои необходими мерки. Сред тях са предимно семействата на някои членове от персонала на Обсерваторията, от факултета към Университета в Саро. Има и немалко семейства отвън. Наброяват всичко около триста човека, но три четвърти от тях са жени и деца.
— Разбирам! Те ще трябва да се крият там, където Тъмата и ъ-ъ-ъ… Звездите няма да могат да им причинят нищо лошо. А после да излязат, след като останалата част от света… бум и я няма.
— Ако могат. Няма да е лесно. С цялото обезумяло човечество, с обхванатите от пожарища големи градове… обстановката няма да благоприятства оцеляването им. Но те имат храна, вода, укритие и оръжия…
— Те имат много повече — обади се Ътън. — Те имат всичките ни записки, с изключение на данните, които ще съберем днес. Тези записки ще означават всичко за следващия цикъл, точно
Теримън изумен подсвирна тихо и продължително. После седна и остана замислен няколко минути. Междувременно мъжете около масата бяха извадили мини-шах и започнаха партия за шестима. Играеха бързо, в пълна тишина. Очите на всички бяха приковани като хипнотизирани в дъската. Теримън ги наблюдава известно време съсредоточено, после се изправи и се приближи до Ътън, който седеше встрани от групата и разговаряше шепнешком с Шийрън.
— Чуйте ме — заговори им журналистът, — хайде да отидем някъде, където няма да пречим на момчетата. Искам да Ви попитам за някои неща.
Старият астроном се намръщи в отговор, но Шийрън изчурулика весело:
— Непременно. Приятно ще ми е да си поприказваме. Винаги ми е приятно. Ътън ми разказваше какви са Вашите представи за световната реакция в случай, че предвижданията ни се провалят… и аз съм съгласен с Вас. Между другото следя Вашата рубрика, не пропускам нито една. И общо взето харесвам възгледи Ви.
— Моля те, Шийрън — изръмжа Ътън.
— Какво? Добре де. Отиваме в съседната стая. Пък и там има по-меки столове.
В съседната стая наистина имаше по-меки столове. Имаше също така плътни, червени пердета на прозорците и килим в кафяво-червена разцветка. На фона на процеждащата се вътре червеникавооранжева светлина от Бета, в стаята натежаваше усещането за изсъхнала кръв навсякъде, където попадаха погледите им.
Теримън потръпна от гледката:
— Знаете ли, бих дал десет кредита за прилична доза бяла светлина само за една секунда. Де да бяха на небето Гама и Делта.
— Какви са вашите въпроси? — запита Ътън. — Моля да не забравяте, че времето ни е ограничено. След малко повече от час и петнайсет минути се качваме на горния етаж и после няма да има време за приказки.
— Ами добре, моля — Теримън се облегна и скръсти ръце на гърдите си. — Вие тук всичките изглеждате така сериозно запалени по „предстоящото събитие“, че започвам да Ви вярвам. Имате ли нещо против да ми обясните за какво е всичко това?
— Да не искате да ми кажете — избухна Ътън, — седейки ей така тук, че сипете по наш адрес подигравки вече толкова време и дори не сте разбрали какво се опитваме да Ви втълпим?
— Не съм чак толкова зле, сър — усмихна се добродушно журналистът. — Схванах основната идея: Вие твърдите, че след няколко часа целият свят ще потъне в мрак и, че цялото човечество ще полудее. Онова,
