Аз съм в Марспорт без Хилда

Айзък АзимовАз съм в Марспорт без Хилда

Нека да започна с това, че нещата се развиха от само себе си, като насън. На мен не ми се наложи да правя никакви приготовления. Нямаше нужда и пръста си да помръдна. Просто наблюдавах развоя на събитията… Може би това е моментът, когато би трябвало да усетя за пръв път катастрофата.

Започна се с моята обичайна едномесечна почивка между ангажиментите ми. Един месец работа, един месец почивка е най-точното и подходящо редуване за Галактическия отдел по Обслужване. Пристигнах в Марспорт за обичайния тридневен престой преди бързия полет към Земята.

Както винаги, Хилда, господ да я благослови (най-милата съпруга, която е имал който и да е мъж), щеше да ме чака и щяхме да си прекараме хубаво и спокойно… хубава, малка почивка и за двама ни. Единствената неприятност бе, че Марспорт е най-шумното място в Системата и изразът „хубава, малка почивка“ не му приляга. Само че как да го обясня на Хилда?

И така, този път моята тъща, господ да я благослови (за разнообразие), взе, че се разболя само два дни преди да пристигна в Марспорт. А нощта преди приземяването получих космограма от Хилда, в която казваше, че ще остане на Земята с майка си и този път няма да се видим.

В отговор аз също изпратих любящите си съжаления и трескавата си тревога за майка й… А след известно време се приземих…

И ето че бях в Марспорт без Хилда!

Но това още не беше нищо, както разбирате. Пред погледа ми замержеля рамката на една картина, рамка от костите на жена. Сега въпросът беше във формите и в цвета, в кожата и плътта около костите.

Така се обадих на Флора (Флора от определени редки епизоди в миналото). За целта използвах видеокабина… По дяволите, че било скъпо, една светкавица…

Самият аз си преценявах шансовете едно към десет, или ще е излязла, или ще е заета и видеофонът й ще е изключен, или ще е умряла в краен случай.

Но видеофонът й бе включен, тя си бе в къщи и, Велика галактико, съвсем не беше мъртва.

Флора изглеждаше по-хубава отвсякога. С годините не вехне, както някой или един друг е казал някога, нито скука състарява необятната й разновидност.

Дали ще ми се зарадва?

— Макс! — изквича от щастие тя. — Колко години не сме се виждали.

— Зная, Флора, но ей ме на, ако си свободна. Защото знаеш ли? Аз съм в Марспорт без Хилда!

— Не е ли чудесно! — изквича тя отново. — Тогава идвай.

Аз се ококорих. Е това вече беше върхът.

— Да не искаш да кажеш, че си свободна?

Трябва да знаете, че Флора никога не може да се освободи без множество уговорки. Такава си е тя, бомба и половина.

— О, аз имам една мъничка-премъничка задача, Макс, но всичко ще оправя. Ти идвай.

— Ще дойда — казах, преливащ от щастие.

Флора е едно такова момиче… Ами, ще взема да ви кажа. В нейния дом гравитацията е като марсианската, 0,4 от земната гравитация. Джаджата, с която можех да я освободя от марспортската гравитация, е скъпа, но ако някога сте държали момиче в обятията си при 0,4, не ви трябват никакви обяснения. А ако не сте, от обясненията няма да ви стане по-хубаво. Да знаете, че много ми е жал за вас.

Става дума за нещо като да се носиш сред облаците.

Приключих бързо разговора, защото само перспективата да видя осъществено мечтанието си в плът и кръв можеше да ме накара да залича образа отсреща така чевръсто.

Излезнах от видеокабината… и в този миг, забележете — точно в този миг, нито за част от секунда по- рано или по-късно, първият лек дъх на драматичната развръзка почти се блъсна в носа ми.

Надуших този първи дъх от зловонието на катастрофата, когато видях плешивата глава на въшливия Родж Кринтън от офиса на Марс. Лъснатото му кубе блестеше над светлосините му очи, над светложълтеникавото му лице, над светлокафявите му мустаци. Не си направих труда да запълзя пред него и да удрям чело в земята пред краката му, защото отпуската ми бе започнала от мига, в който слязох от ракетата.

Така че му проговорих учтиво:

— Какво искаш? Аз бързам. Имам среща.

Но онзи каза:

— Имаш среща с мене. Чаках те при гишето за получаване на багаж.

— Не те видях…

— Та ти не забеляза абсолютно нищо.

Прав беше, защото, като се замисля, щом ме е чакал до гишето за багаж, ще трябва да е обикалял непрекъснато. Докато аз минах оттам като Халеевата комета в бръснещ полет почти по ръба на Слънчевата корона.

— Добре де — спрях за миг. — Какво искаш?

— Имам за тебе една малка задача.

— Ей приятел, започна едномесечната ми почивка — изсмях се аз.

— Да, ама свети червената аварийна лампичка, приятел.

Което означаваше чисто и просто — никаква почивка. Не можех да повярвам:

— Глупости, Родж. Имай милост. Аз самият съм в аварийна ситуация.

— Нищо подобно.

— Родж — изревах насреща му, — не можеш ли да хванеш някой друг? Който и да е друг?

— Ти си единственият агент от клас „А“ на Марс.

— Ами тогава поискай от Земята. Те там ги трупат агентите на микрозвена в Щабквартирата.

— Работата трябва да бъде изпълнена преди единайсет тази вечер. Какъв ти е проблемът? Да не би да нямаш три часа?

Хванах се за главата: момчето просто нищо не знаеше.

— Моля те, дай да се обадя по видеофона — върнах се в кабината, изгледах го и казах: — Става дума за нещо лично!

Лицето на Флора блесна отново на екрана, като видение на астероид.

— Случи ли се нещо, Макс? — запита тя. — Само недей да ми казваш, че нещо не е наред. Отложих вече другия си ангажимент.

— Флора, бебче, аз ще дойда. Аз ще дойда при тебе. Но в последния момент изникна нещо.

Тук тя с обиден тон зададе най-естествения въпрос в такава ситуация и аз реагирах веднага:

— Не. Няма никакво друго момиче. Там, където си ти, няма никакви други момичета. Има може би жени. Но не и момичета. Бебче! Сладката ми! (Обзе ме диво желание, но прегръдките с екрана на видеофона не са забавление за възрастен мъж.) — Става дума за работа. Малко ме почакай. Няма да се бавя.

— Добре — каза тя, сякаш отсече „Край!“, а мене ме побиха тръпки от ледените нотки в гласа й.

Излезнах от кабината на видеофона и реших да действам бързо:

— Добре, Родж, каква каша си забъркал за мене?

Влезнахме в бара на космическото летище и седнахме в едно сепаре.

— „Антарски колос“ пристига от Сириус точно след половин час, в осем часа вечерта по местно време.

— Така.

— От него ще слезнат и трима мъже, които ще чакат „Космически експрес“. Той пристига от Земята в единайсет часа вечерта и заминава после за Капела. Тримата ще се качат на „Космически експрес“ и в такъв случай ще бъдат извън обсега на нашата