Аз съм в Марспорт без Хилда

Флора.

Видеофонът звънеше за кой ли път, но аз не смеех да прекъсна връзката.

Отговори ми! Отговори!

Най-после тя отговори:

— Ти ли си?

— Разбира се, любов моя, кой друг би могъл да е?

— Много хора. Някой, който би дошъл.

— Забави ме тази дребна работа, сладурче.

— Каква работа? Пластони за кой?

За малко не се заех с познанията й по граматика, но се чудех какъв е този пластонски удар.

После си спомних. Веднъж й казах, че съм търговец на пластони. Тъкмо тогава й бях донесъл пластонена нощница, много сладко нещо.

— Чуй ме. Дай ми само още половин час…

— А аз седя тук съвсем сама — очите й се навлажниха.

— Ще си платя всичко с лихвите.

За да ме разберете колко отчаян бях, ще ви кажа, че съзнанието ми намираше спасителния път единствено в бижутерс-ките магазини. Макар че в банковата ми сметка щеше да зейне явна празнота. В пронизителните очи на Хилда тя щеше да изглежда като конската глава на Небула, напъхала муцуната си в Млечния път. Но тогава бях готов на всичко.

— Имах си чудесна среща, но я отмених — каза Флора.

— Нали каза, че била от дребна по-дребничка — възразих неразумно, но осъзнах грешката си, когато думите вече бяха отлетели.

— От дребна по-дребна! — изпищя Флора. (Точно така ми беше казала. Ама точно така ми беше казала. Но когато истината е на твоя страна, да спориш с жена е още по-лошо. Толкова ли не знаех?) — Ти наричаш мъжа, който ми обеща имот на Земята…

И взе да нарежда надълго и нашироко за онзи имот на Земята. На Марспорт нямаше нито едно момиче, което да не си крънкаше имот на Земята, но ако броите на пръстите на едната си ръка колко момичета са успели да се сдобият с такъв имот, пишете шестата за щастливка.

Опитах се да я прекъсна, но полза нямаше.

Най-после тирадата завърши:

— И ето ме сега съвсем сама, без никого — тук Флора прекъсна връзката.

Ами да, права беше. Чувствах се като последното нищожество на Галактиката.

Върнах се в залата за посрещачи. Служителят на вратата ми отдаде чест.

Впих очи в тримата индустриалци и започнах да си представям как бавно, с наслада ги удушавам един по един. Ако можех да получа такова разрешение! Навярно Харпонастер щеше да е първата жертва — какъвто си е слаб, с тънка шия, която просто плаче да обвия пръсти здраво около нея, така че острата му адамова ябълка да ми е на сгода точно под палците.

Но тази мисъл бе нищожна, за да ме зарадва. В безсилието си успях само да извикам: „Ей, момче!“, макар че съвсем не копнеех за момче.

Тримата магнати изведнъж се сепнаха. Пръв захвана скоропоговорката главоблъсканица Феручи:

— Момчетечечучур козибрадичкихвърляни валят отгоре ни, бог спасителят на нашите пенита…

Харпонастер с мършавата шия добави:

— Пенита и понита не харесват орпочужда котка.

— Карава коралова отива еластотъкани пияни — даде и Липски своята лепта.

— Пиано лельотериот път чака малко.

— Малко зверове о молят.

— Колят как.

— Кактус.

— Тус.

И тишина.

Тримата се вторачиха в мене. И аз се вторачих в тях. Бяха напълно лишени от чувства (двама от тях), докато аз бях лишен от идеи. А времето минаваше.

Загледах ги още по-настойчиво и веднага се сетих за Флора. Изведнъж ме осени мисълта, че няма какво да губя, нали нищо не бях спечелил. Можех спокойно да разказвам за нея:

— Джентълмени, има едно момиче в този град, чието име няма да споменавам, за да не я компрометирам. Нека да ви я опиша, джентълмени.

Така и направих. Ако мога сам да кажа така за себе си, последните два часа ме доведоха до състояние, от което се роди едно чудно описание на Флора. Поезията в него сякаш бликаше от някакъв извор на мъжествена енергия, заложена дълбоко в подсъзнанието ми.

Магнатите седяха застинали по местата си, изглеждаха погълнати от разказа и почти не ме прекъсваха. Хората под въздействието на космолина стават много внимателни. Ако някой говори, не го прекъсват. Ето защо се редуват, изчакват се едни други.

Говорех им със сърцераздирателен глас, докато по високоговорителя съобщиха за пристигането на „Космически експрес“.

Е, свърши се вече.

— Изправете се, джентълмени — извисих тогава глас. — Не ти, не ти, убиецо — магнетичната нишка на оръжието ми се уви около китката на Феручи, преди онзи да успее да си поеме дъх.

Индустриалецът се бореше като демон. От мнимото влияние на космолина не остана и следа. Намериха фалшивия космолин в тънички пластмасови торбички, оцветени в телесен цвят, прикрепени към вътрешната страна на бедрата му. Малките пакетчета се сливаха изцяло с плътта на Феручи, така че не се забелязваха, водеше ме единствено усещането, че нещо не е наред. Дори и тогава ми бе необходим нож, за да съм сигурен.

После Родж Кринтън, ухилен и с полупомрачен разсъдък от щастливата развръзка, ме хвана за ревера в мъртва хватка:

— Как го направи? Как разкри престъпника?

— Единият от тримата се опитваше да ме изиграе, че е взел космолин — дръпнах се с надеждата да се освободя от лапите му. — Бях сигурен. Затова им разказах… — премълчах предпазливо детайлите, не му влиза в работата да знае всичко — м-м-м, за едно момиче. Двамата невинни не трепнаха даже, защото бяха взели космолин. Но дишането на Феручи се учести, а челото му се покри със ситни капчици пот. Натоварих разказа си със страхотен драматизъм и той реагира емоционално, значи не бе под въздействието на космолина. Е, сега ще ме оставиш ли да си ходя?

Най-после ме остави на мира, едва се удържах да не падна. Както се бях навил да отлитам, краката ми почти не се докосваха до земята… но изведнъж се сепнах и се обърнах:

— Хей, Родж, можеш ли да ми подпишеш документ за хиляда кредита без да го описваш никъде… за заслугите ми към Обслужващия отдел?

Тогава разбрах, че не е с всичкия си, след като напрежението бе отминало, и че поне в настоящия момент ми е признателен:

— Дадено, Макс, дадено. Десет хиляди, ако искаш.

— Искам — изревах и го сграбчих на свой ред. — Искам! Искам!

Той попълни официална бланка на Обслужващия отдел за десет хиляди кредита — тлъста сума за кое да е място от половината Галактика. Подаде ми документа все така ухилен, а и аз го взех, отвръщайки му по същия начин.

И как иначе: Родж възнамеряваше да представи развръзката на случая за свое постижение, а на мене нямаше да ми се налага да се отчитам за сумата пред Хилда.

Стоя в кабината за последен път, обаждах се на Флора. Не можех да тръгна току-така към нея, без да съм уредил предварително нещата. През последния половин час тя имаше достатъчно време, за да си намери някого, ако вече не бе го направила.