разговор. Дори не се наложи Джорджет да ги представя един на друг. Когато слизаха от автобуса, той знаеше, че нещата вървят.
Тя все още можеше да си спомни как я наблюдаваше Джорджет, опитвайки се да изобрази усмивка, докато се разделяха. Приятелката й каза:
— Май че… Норман те хареса.
— О, не бъди глупава! Той просто беше възпитан. Но си го бива, нали?
Само шест месеца след това те се ожениха.
И сега отново се виждаше същият автобус с нея, Норман и Джорджет. Когато си помисли това, тихите шумове на влака, бързото трака-трак на колелетата напълно изчезнаха. Вместо тях тя усети горещата теснота на автобуса. Тъкмо се бяха качили с Джорджет на предишната спирка. Ливи се поклащаше леко, точно като останалите четиридесет пътника, всички в един монотонен и смешен ритъм. Тя каза:
— Някакъв човек те гледа, Джорджет, познаваш ли го?
— Мен ли? — Джорджет хвърли любопитен поглед през рамото си. Дългите й изкуствени мигли затрепкаха. — Познавам го малко. Какво мислиш, че иска?
— Нека да видим — каза Ливи. Тя се чувстваше доволна и малко лоша.
Джорджет имаше добре известен навик да пази своите познати мъже за себе си и беше голямо удоволствие да я подразниш по този начин. А освен това този изглеждаше доста… интересен. Ливи се промуши през купчината правостоящи и Джорджет я последва без особен ентусиазъм. Точно когато Ливи се намери пред седалката на младия мъж, автобусът се люшна тежко, влизайки в остър завой. Тя се протегна отчаяно към висящите дръжки. Пръстите й се впиха в една и я задържаха. Мина време, докато си поеме дъх. Просто изглеждаше, че няма достатъчно близка дръжка, за която да се хване. Някак си тя почувства, че по всички закони на природата би трябвало да падне.
Младият мъж не я погледна. Той се усмихваше на Джорджет, ставайки от мястото си. Имаше изумителни вежди, които му придаваха доста компетентен и самоуверен вид. Ливи реши, че определено го харесва.
Джорджет каза:
— О не, не се притеснявай. Слизаме след две спирки.
Слязоха. Ливи рече:
— Мислех че отиваме в „Сачс“.
— Да. Само че се сетих за нещо, което трябва да свърша тук. Няма да отнеме повече от минута.
— Следваща спирка, Провидънс! — прогърмя високоговорителят. Влакът намаляваше и светът на миналото потъна пак в парчето стъкло. Мъжът насреща все още им се усмихваше.
Ливи се обърна към Норман. Тя беше малко уплашена.
— Как ти се струва, а?
— Какво става с времето? Не би могло да сме вече в Провидънс, нали? — каза той и погледна часовника си. — Предполагам че сме — след това се обърна към Ливи. — Ти усети ли времето?
— Значи ти си го видял? — тя се смръщи. — Е, това е типично за Джорджет. Сигурна съм, че нямаше друга причина да слезем, освен тази да предотврати моята среща с теб. От колко време познаваше тогава Джорджет, Норман?
— Не много отдавна. Просто достатъчно, че да мога да я различа и да знам, че трябва да й отстъпя мястото си.
Ливи нацупи устните си.
Норман се захили:
— Не трябва да ревнуваш от „ами ако“ хлапе. Пък и каква е разликата? Аз бях достатъчно заинтригуван от теб, за да си намеря начин да се срещнем.
— Ти дори не ме погледна.
— Не бих и могъл.
— Тогава как щеше да ме срещнеш?
— Някак си. Не знам как. Но надявам се забелязваш, че спорът, който водим, е доста тъп.
Влакът вече излизаше от Провидънс. Ливи усещаше тревога в себе си. Ниският човек беше следил шепота им и свали усмивката от лицето си, за да им покаже че разбира. Тя му каза:
— Можете ли да ни покажете още?
Норман я прекъсна:
— Чакай сега, Ливи. Какво си мислиш, че искаш да направиш?
— Искам да видя деня на сватбата ни. Какъв щеше да е той ако бях успяла да се хвана за дръжката?
Норман беше видимо ядосан.
— Виж, това не е честно. Бихме могли да не се оженим точно в този ден, нали?
Но тя каза:
— Бихте ли ми го показали, г-н Ами? — и дебеланкото кимна утвърдително.
Парчето стъкло оживя отново, просветлявайки малко. След това светлината се събра и кондензира във фигури. В ушите на Ливи звучеше тихичко музика от орган.
Норман рече с облекчение:
— Е, ето ме и мен. Това е нашата сватба. Доволна ли си?
Звуците на влака изчезнаха отново и последното нещо, което чу Ливи, беше собственият й глас:
— Да, ти си там. Но къде съм аз?
Ливи беше доста назад в черквата. За момент даже се изненада, че е сред поканените. През последните месеци тя се беше отделяла все повече и повече от Джорджет, без дори да знае защо. Беше чула за годежа с Норман, от обща позната. Тя си спомняше много ясно този ден, преди шест месеца, когато за първи път го срещна в трамвая. Това беше точно времето, в което Джорджет умело я скри от неговия поглед. След това тя го бе срещала няколко пъти, при различни обстоятелства, но винаги с Джорджет, която беше между тях.
Е, нямаше причини за разочарование; този мъж със сигурност не беше за нея. Джорджет, помисли си тя, изглеждаше по-красива отколкото беше в действителност. А
Тя се почувства тъжна и доста опустошена, мислеше си, че нещо беше станало погрешно — нещо, което не можеше точно да дефинира в главата си. Джорджет беше преминала по пътеката между пейките без да даде вид че я забелязва, но преди това Ливи беше срещнала неговите очи и бе му се усмихнала. Ливи си мислеше, че той се бе усмихнал в отговор. Отдалеч тя чу думите, които достигнаха глухо до нея: „Провъзгласявам ви за…“
Шумът на влака се появи отново. Една жена се движеше криволичейки по пътеката, мъкнейки малко момченце към местата им. От време на време се чуваше момичешки смях, който идваше от средата на вагона, където имаше компания от четири тинейджърки. Кондукторът бързаше нанякъде, зает с някакви тайни дреболии.
Ливи се беше сковала след всичко, което видя. Тя седеше там, гледаше право пред себе си, докато дърветата отвън преминаваха като непрекъсната зелена линия и телеграфните стълбове препускаха назад. Тя каза:
— Тази, за която ти се ожени, беше
Той я погледна втренчено за миг, след това ъгълчето на устните му трепна. Норман каза внимателно:
— Това не беше наистина, Оливия. Ти все още си моя жена, нали знаеш. Просто помисли няколко минути и за това.
Тя се обърна към него.
— Да, ти се ожени за мен — защото паднах в прегръдките ти. Ако не бях, ти щеше да се ожениш за Джорджет. Ако тя не беше те поискала, ти щеше да се ожениш за някоя друга. Ти щеше да се ожениш за която и да е. Толкова по въпроса за твоите части от пъзел.
— Е, проклет да съм! — каза Норман много бавно. Той сложи и двете ръце на главата си, опъвайки
