— Ще се върнеш ли?
— Не знам. Не мисля.
— Виж, Ливи… — топлите му пръсти бяха на раменете й. Ливи почувства неприятно, сълзливо усещане някъде дълбоко в себе си, сякаш се опитваше да се отскубне от лепкава паяжина и…
… шумът на влака пак се появи.
Нещо беше станало с времето докато тя беше там, в къса непрозрачно стъкло. Беше вече дълбок сумрак. Светлините на влака бяха включени. Но това нямаше значение. Тя сякаш се възстановяваше от раната в себе си.
Норман търкаше очите си с палец и показалец.
— Какво стана? — попита той.
— Просто свърши. Изведнъж — отговори му тя.
— Май скоро ще сме в Ню Хейвън. — Той погледна часовника си и поклати глава.
Ливи каза с учудване:
— Ти го разля върху мен.
— Е, така направих и в истинския живот.
— Но в истинския живот аз бях жена ти. Сега трябваше да го разлееш върху Джорджет. Не е ли това неприятна изненада? — но тя си мислеше за докосването на Норман; ръцете му върху раменете й…
Тя погледна към него с топло задоволство:
— Не бях омъжена.
— Не, не беше. Но това не беше ли този Дик Рейнхарт, с когото се мотаеше наоколо?
— Да.
— Не си мислила да се омъжваш за него, нали Ливи?
— Ревнуваш ли, Норман?
Норман изглеждаше смутен:
— От това? От този къс стъкло? Разбира се, че не!
— Не мисля, че бих се омъжила за него.
— Знаеш ли, бих искал да бяхме продължили. Мисля, че нещо щеше да се случи. — Той спря, след това продължи бавно. — По-добре, мисля, да бях направил това на някой друг в стаята.
— На Джорджет ли?
— Не давах и пет пари за Джорджет. Но ти не ми вярваш, предполагам.
— Може би ти вярвам — тя погледна нагоре към него: — Бях глупачка, Норман. Нека… нека си живеем нашия истински живот. Нека не си играем с всичко, което би станало „ако“.
Но той стисна ръцете й:
— Не, Ливи. Само още веднъж. Нека да видим какво бихме правили точно сега, Ливи. Точно в този момент! Ако се бях оженил за Джорджет.
Ливи беше малко уплашена.
— Недей, Норман.
Тя си мислеше за неговите очи, усмихващи се жадно към нея, докато държеше шейкъра, и докато Джорджет стоеше зад нея незабелязвана и ненужна. Тя не искаше да знае какво става след това. Тя искаше просто този живот сега, този
Минаха и отминаха Ню Хейвън.
— Искам да опитам — каза Норман.
— Щом искаш… — Тя си помисли: „Нищо няма значение“. Нейните ръце се протегнаха и обвиха неговата. Тя я стисна здраво и докато я стискаше си помисли пак: „Нищо измислено не може да ми го отнеме“.
— Я го нагласи пак — каза Норман на ниския човек.
В жълтата светлина на вагона изглежда нещата ставаха по-бавно. Сякаш облаци се разкъсаха от слаб ветрец и стъкленият къс бавно се просветли.
— Има нещо нередно. Това сме пак ние двамата, точно както сме в момента — каза Норман.
Той беше прав. Две малки фигурки седяха на първата, по посока на движението, седалка във вагона. Сега образът се разширяваше — те се смаляваха в него.
— Това е същият влак — каза той — прозорецът отзад е точно същият, като…
Ливи беше заслепена от щастие. Тя каза:
— Бих искала да сме в Ню Йорк.
— Ще отнеме по-малко от час, скъпа — каза той, а след това: — Смятам да те целуна.
Направи движение като че ли ще започне да я целува.
— Не тук, Норман. Хората ни гледат.
Норман се отдръпна и каза:
— Трябваше да си вземем такси.
— От Бостън до Ню Йорк?
— А защо не? Спокойствието би си струвало.
— Много си смешен, когато играеш маниак — засмя се Ливи.
— Това не е просто игра. — Изведнъж гласът му стана по-дрезгав. — Не става дума за един час, скъпа, имам чувството, че съм чакал пет години.
— Аз също.
— Защо не те срещнах първо теб? Беше такава загуба на време.
— Горката Джорджет — отбеляза Ливи.
Норман се размърда нетърпеливо:
— Не я съжалявай, Ливи. Ние не сме избягали. Тя се зарадва да се отърве от мен.
— Знам. Точно затова казах: „горката Джорджет“. Аз просто я съжалявам за това, че не е могла да оцени какво има.
— Е, нали ти можеш — рече той, — както и колкото обаче да оценяваш какво имаш, не си и наполовината толкова доволна като мен от това, което аз имам.
— И ако споря, ще се разведеш ли?
— Само през трупа ми — засмя се Норман.
— Всичко това е толкова странно. Продължавам да си мисля: „Ами ако не беше разлял коктейла върху мен, в онзи момент, на онова парти?“ Нямаше да ме придружиш навън; нямаше нищо да ми кажеш; нямаше нищо да знам; всичко щеше да е толкова различно… всичко — каза Ливи.
— Глупости. Щеше да стане съвсем същото. Всичко това щеше да се случи някой друг път.
— Не знам — каза меко Ливи.
Шумовете на влака се промениха пак в шумове на влак. Навън вече проблясваха светлините на големия град и атмосферата на Ню Йорк се усещаше все по-осезателно. Вагонът се изпълни с пътници, които си разпределяха багажа.
Ливи стоеше като остров във бъркотията наоколо, докато Норман не я докосна.
Тя погледна към него и каза:
— Все пак частите на пъзела се наместиха най-сетне.
— Да — каза той.
Тя сложи ръката си върху неговата:
— Но това, което направих, не беше хубаво. Сгреших много. Мислех си, че като се имаме един друг, трябва да имаме всяка възможна разновидност на другия. Но тези възможни разновидности не са наша работа. Реалното е достатъчно. Разбираш ли какво искам да кажа?
Той кимна.
— Има милиони други „ами ако“, но не искам да знам какво се случва при който и да е от тях. Никога повече няма да кажа „ами ако“ — каза Ливи.
— Успокой се скъпа. Ето ти палтото — каза Норман и се пресегна за куфарите.
С внезапна острота в гласа Ливи попита:
