— Бих я свършил моментално — отвърнах мазно, — ако посредствените ми възможности бяха достатъчни, за да направя нещо полезно за човек от твоя ранг и с твоята сила.
— Така е, така е — каза Азазел омилостивен.
Трябва да добавя, че податливостта на някои индивиди към ласкателства е направо противна. Виждал съм те теб, например, как загубваш и ума и дума от радост, когато те помолят за автограф. Но да се върна на историята си…
— Какъв е случаят? — попита Азазел.
— Бих желал да направиш една млада жена красива.
Азазел потръпна.
— Не съм сигурен дали ще мога да се насиля за такова нещо. Критериите за красота сред оядените и нещастни представители на човешкия род са направо отвратителни.
— Но са си наши. Ще ти кажа какво да направиш.
— Ти ще ми кажеш на мен какво да направя? — изписука той, а гласът му трепереше от ярост. — Ти ще ме учиш как да стимулирам или да модифицирам фоликулите на косата, как да заздравявам мускулите, как да увеличавам или намалявам размера на костите? Наистина ли? Ти ли ще ми казваш всичко това?
— Ни най-малко — отвърнах смирено. — Подробностите в техническото изпълнение на тази задача могат да се извършат само от същество с твоите забележителни способности. Позволи ми обаче да ти кажа какви външни ефекти трябва да се постигнат.
Още веднъж успях да успокоя Азазел и обсъдихме въпроса детайлно.
— Запомни — казах аз, — че крайните резултати трябва да се оформят след един период от поне шейсет дни. Прекалено внезапната промяна би могла да предизвика коментари.
— Да не искаш да кажеш — попита Азазел, — че аз трябва да прекарам шейсет от вашите дни в надзираване на разкрасяването, в натъкмяване и доизкусуряване? Моето време не струва пукната пара според теб, така ли?
— Да, но пък ще имаш възможност да опишеш този случай в някое от биологичните списания на твоя свят. Това не е задача, с която биха имали способността и търпението да се заемат много от вас. В резултат ти ще бъдеш много уважаван.
Азазел кимна замислено с глава.
— Естествено, презирам евтиното нископоклонничество — каза той, — но предполагам, че мой дълг е да се държа като модел за подражание на по-низшите образци на моя род. — Той въздъхна, като издаде пронизителен, свирукащ звук. — Досадно и неудобно е, но дългът си е дълг!
Аз също си имах задължение. Почувствах, че трябва да се навъртам наоколо, докато траеше промяната. Моят приятел със състезателните коне ме прибра в дома си като компенсация за вещината ми на специалист и за съветите, които му бях дал. Все пак той загуби много малко пари в резултат на експерименталните пробези, които му бях препоръчал.
Всеки ден си намирах някаква причина и отивах да видя Меги. Резултатите бавно започнаха да си проличават. Косата й стана по-гъста и приятно вълниста. Започнаха да се появяват червеникаво-златисти отблясъци, които й придаваха така желаната пищност.
Постепенно челюстта й се издаде напред, а скулите се издължиха и станаха по-деликатни. Очите й придобиха определено син цвят, който от ден на ден ставаше все по-наситен и стигна почти до теменуженото синьо. Клепачите й се издължиха леко, като на ориенталка. Ушите й станаха по-добре оформени, с ясно очертани дялове. Малко по малко фигурата й се закръгли и стана почти пищна от кръста нагоре и надолу, а талията й изтъня.
Хората се чудеха. Чувах ги с ушите си да казват: „Меги, какво си направила със себе си? Косата ти е направо разкошна. Изглеждаш с десет години по-млада.“
„Нищо не съм направила“, отговаряше им Меги. Тя бе изненадана не по-малко от останалите. С изключение на мен, разбира се. Един ден ми каза:
— Забелязваш ли някаква промяна в мен, чичо Джордж?
— Изглеждаш чудесно, но ти винаги си изглеждала така, Меги.
— Възможно е — каза тя, — но аз самата никога не съм се харесвала — поне доскоро. Не разбирам какво става. Вчера един нахален млад мъж се обърна и ме изгледа. Обикновено като ме видеха, мъжете винаги се забързваха и си покриваха очите с ръце. Този обаче ми намигна. Бях така неподготвена и изненадана, че му се усмихнах.
След няколко седмици срещнах съпруга й Октавиус. Седях в един ресторант и изучавах менюто на една маса до прозореца. Той се канеше да влезе и да си поръча обяд. Като ме видя, не му трябваше повече от минута, за да ме покани да хапнем заедно. На мен пък не ми беше нужна повече от половин минута, за да приема.
— Изглеждаш ми нещастен, Октавиус — отбелязах аз.
— Наистина съм нещастен — отвърна той. — Не знам какво става с Меги напоследък. Изглежда толкова разсеяна, че в последно време въобще не ме забелязва. Иска непрекъснато да общува с нови хора. А вчера… — изражение на такава дълбока покруса помрачи лицето му, че едва ли би се намерил някой, който да не се засрами, ако преди това му се е присмял.
— Вчера ли? Какво е станало вчера?
— Вчера ме помоли да я наричам Мелисанде. Не мога да възприема Меги с такова нелепо име като Мелисанде.
— Но защо? Това е нейното кръщелно име.
— Но тя е моята Меги. Мелисанде ми звучи чуждо.
— Ами тя малко се е променила — изтъкнах аз. — Не си ли забелязал, че изглежда по-хубава напоследък?
— Да — в гласа му нямаше никакъв ентусиазъм.
— Това не е ли чудесно?
— Не — отговори той рязко. — Искам си моята обикновена, смешна и позната Меги. Тази нова Мелисанде непрекъснато си оправя прическата, слага си различни гримове и червила, пробва нови дрехи и си купува все по-големи сутиени. С мен почти не разговаря.
Обядът завърши с мрачно мълчание от негова страна.
Реших, че ще е най-добре да се видя с Меги и добре да си поприказвам с нея.
— Меги — започнах аз.
— Моля те, наричай ме Мелисанде — прекъсна ме тя.
— Мелисанде — подех отново, — струва ми се, че Октавиус е нещастен.
— Ами и аз не съм щастлива — рече тя хапливо. — Октавиус е станал такъв досадник. Не иска да излизаме. Не иска да се забавлява. Възразява срещу новите ми дрехи и гримове. Кой, за Бога, си въобразява, че е той?
— Едно време ти смяташе, че е бог сред мъжете.
— Като съм била такава глупачка! Той просто е един грозен мъник, с когото ме е срам да ме виждат.
— Но ти искаше да си красива единствено заради него.
— Какво искаш да кажеш с това „искаше“ да си красива? Та аз съм си красива. Винаги съм била такава. Всичко е въпрос на добър вкус, как да си правиш хубави прически и да си слагаш правилно грима. Няма да позволя на Октавиус да се изпречва на пътя ми.
И не му позволи. След половин година се разведоха, а след още половин Меги, т.е. Мелисанде, се омъжи отново за човек с хубава, но безсъдържателна външност и недостоен характер. Веднъж обядвах с него и той толкова дълго се колеба дали да плати сметката, че здравата се изплаших да не се наложи аз да я платя.
Срещнах Октавиус около година след развода. Той естествено не се бе оженил повторно. Изглеждаше все така странно и млякото все така се пресичаше в негово присъствие. Седеше в апартамента си, препълнен със снимки на Меги — предишната Меги, коя от коя по-грозни.
— Изглежда тя все още ти липсва, Октавиус — казах аз.
— Ужасно! — отвърна той. — Мога само да се надявам, че е щастлива.
— Доколкото знам, не е — подхвърлих аз. — Може и да се върне при теб.
