Айзък Азимов
Въпрос на вкус
Джордж и аз седяхме на една пейка в алеята край плажа. Съзерцавахме необятната пясъчна ивица и искрящото в далечината море. Бях погълнат от невинното удоволствие да зяпам младите момичета по бикини. Чудех се какво биха могли да получат от прелестите на живота, което да е поне наполовина толкова хубаво, колкото техния принос за красотата на света.
Познавайки добре Джордж, подозирах, че мислите му далеч не са така благородно естетически, както моите. Сигурен бях, че те се въртят около конкретните форми и размери на същите тези млади дами.
Затова ще разберете колко голяма бе изненадата ми, когато го чух да казва:
— Е, драги, седим си ние тук и се опиваме от красотата на природата, сътворила божествените женски тела, ако мога така да се изразя. И все пак, сигурен съм, че истинската красота не е и не може да бъде толкова явна. В края на краищата тя е толкова безценно нещо, че трябва да бъде дълбоко скрита от очите на обикновения зяпач. Мислил ли си някога за това?
— Не — отвърнах аз. — Никога не съм се сещал за това, а и сега, когато ти го казваш — пак не се сещам. Нещо повече, мисля, че и ти никога не си се замислял за тази страна на въпроса.
Джордж въздъхна.
— Разговорите с теб, драги, са като плуването в море от меласа — полагаш много усилия, а напредваш едва-едва. Наблюдавах те как зяпаше онази стройна богиня, ей онази, чийто бански костюм е от тънки и ефирни лентички плат, които едва покриват няколко квадратни сантиметра, макар да изглежда, че това е предназначението им. Сигурно разбираш, че това, което тя излага на показ, е само безсъдържателна външност.
— Никога не съм искал много от живота — отвърнах смирено. — Бих бил доволен да споделям от време на време леглото на някоя от тези притежателки на безсъдържателност, както казваш ти.
— Помисли си само колко по-красива би била една млада жена, пък дори и напълно лишена от привлекателност, ако притежава неувяхващата красота и величие на добротата, себеотрицанието, веселото настроение, мравешкото трудолюбие и грижовността към другите — накратко, всички добродетели, които правят една жена да излъчва златно сияние и милосърдие.
— Знаеш ли какво си мисля, Джордж? — казах аз. — Мисля си, че си пиян. Какво, за Бога, би могъл да знаеш ти за тези добродетели?
— Познавам ги добре — надменно отвърна Джордж, — защото съм сигурен, че самият аз ги притежавам.
— Не се и съмнявам, че това си го въобразяваш, когато си сам в стаята си, и то на тъмно — заключих аз.
Отминавайки твоята груба забележка — каза Джордж, — трябва да ти обясня, че дори и да не притежавам лично тези добродетели, щях да науча нещичко за тях посредством познанството си с една млада жена на име Мелисанде От, по баща Рен, или както, нейният любящ съпруг я наричаше — Меги. За мен тя също беше просто Меги, тъй като бе дъщеря на мой скъп приятел, сега, уви, покойник. Тя самата винаги ме наричаше „чичо Джордж“.
Трябва да призная, че една мъничка частица от мен оцени неуловимите нюанси на онова, което наричаш „безсъдържателност“. Да, драги, признавам, че използвах този израз в началото, но ако смяташ да ме прекъсваш често и да се заяждаш на дребно, няма да стигнем доникъде.
Когато се случваше да се видим, Меги започваше да квичи и да ме прегръща буйно в изблик на радост. Поради споменатата моя слабост, по-точно на една част от мен, удоволствието от това не бе толкова голямо, колкото ако тя бе по-щедро надарена от природата. Беше доста кльощава и костите й болезнено стърчаха. Голям нос, нерешителна брадичка, проскубана и права коса — цветът й чисто миши, а очите й бяха с неопределен сивозеленикав оттенък. Поради широките си скули тя доста приличаше на северноамериканска катерица, която току-що е натъпкала устата си с орехи и семенца. С две думи, Меги не беше от оня тип жени, чието появяване на сцената би накарало всеки присъстващ млад мъж да задиша учестено и да положи усилия за евентуално запознанство.
Затова пък бе с добро сърце. Тя понасяше с тъжна усмивка нескритото потръпване, което разтърсваше всеки нормален млад мъж, срещнал я за пръв път и без предупреждение. Беше шаферка по сватбите на всичките си приятелки под ред, а лицето й неизменно се разтягаше в букет от меланхолични усмивки. Стана кръстница на безброй бебета и приходяща бавачка на още толкова други. Да ти кажа честно, отдавна не бях виждал човек, толкова сръчен с биберона!
Разнасяше гореща супа на нуждаещите се бедни, а и на не толкова нуждаещите се също. Е, намериха се някои, които казваха, че на тези, вторите, така им се падало. Изпълняваше най-различни задължения и се молеше в местната църква, при това по няколко пъти — веднъж за себе си и по веднъж за всеки от приятелите си, които предпочитаха греховните наслади, предлагани в киносалоните и по други места. Тя преподаваше в неделното училище, като развеселяваше децата, правейки (както те си мислеха) смешни физиономии. Освен това често им четеше за деветте божи заповеди. Пропускаше десетата — за прелюбодеянието, защото опитът я бе научил, че това неизбежно води до неудобни въпроси. Освен всичко това тя сътрудничеше и на обществената библиотека.
Естествено, Меги загуби всякаква надежда да се омъжи още на около четиригодишна възраст. Дори вероятността да има случайна любовна среща с представител на противния пол й изглеждаше доста неосъществима мечта до времето, когато навърши десет години.
Много пъти бе споделяла с мен: „Не съм нещастна, чичо Джордж. Да, вярно е, че светът на мъжете е заключен за мен, с изключение на теб и спомена за бедния ми татко. Но щастието се състои в това, да правиш добро.“
Посещаваше и обитателите на местния затвор, за да ги моли да се разкаят и да се отдадат на добри дела. Обикновено само един-двама от най-тъпите затворници доброволно избираха карцера в дните, когато тя трябваше да пристигне.
Точно по това време тя срещна Октавиус От, новодошъл в града млад електроинженер на отговорен пост в електрическата компания. Той бе свестен младеж — сериозен, трудолюбив, упорит, храбър, честен и почтен, но в никакъв случай красив. Всъщност, ако трябва да бъдем съвсем точни, той не бе и хубав.
Линията на косата му бе почти изчезнала, откривайки едно осеяно с подутини чело. Имаше чип нос, тънки устни и уши, които силно стърчаха от двете страни на главата му. Силно изпъкналата адамова ябълка като че ли никога не спираше да се движи нагоре-надолу. Това, което бе останало от косата, имаше доста ръждив цвят, а лицето и ръцете му бяха щедро и неравномерно осеяни с лунички.
Така се случи, че бях с Меги, когато тя срещна за пръв път Октавиус на улицата. Двама бяха еднакво неподготвени и се стреснаха като двойка плашливи коне, внезапно натъкнали се на дузина клоуни със страховити перуки, надули дузина свирки. За момент почти си представих как Меги и Октавиус се изправят на задните си крака и цвилят възбудено.
Моментът обаче отмина и всеки успешно потуши пристъпа на паника. Тя само сложи ръка на сърцето си, сякаш да му попречи да изскочи от гръдния кафез, за да потърси по-сигурно убежище. Той прокара ръка по челото си, сякаш за да прогони някакъв ужасен спомен.
Бях се запознал с Октавиус няколко дни преди това, така че имах възможността да ги представя един на друг. Протегнаха боязливо ръце. Изглежда се колебаеха дали да прибавят към изпитаното от зрителното възприятие чувство и това, породено от физическия контакт на ръкостискането.
По-късно същия следобед Меги наруши настъпилата тишина и ми сподели:
— Колко странен човек изглежда този господин От.
Отговорих й с добре изпитаната, но оригинална метафора, която всичките ми приятели харесват:
— Не съди за книгата по корицата.
— Но корицата съществува, чичо Джордж — възрази сериозно тя, — и не трябва да забравяме този факт. Смея да кажа, че никоя нормална жена — каквито са лекомислени и безчувствени, не би поискала да има нещо общо с От. Ето защо ще извърша едно добро дело, ако му покажа, че не всички девойки са толкова нелюбезни, и че поне една няма да се отвърне от него само защото е имал злочестината да прилича на… на… — тук тя направи пауза, тъй като явно не й дойде на ум нито един представител на
