председател, легендарната личност, която предсказа през ноември 1929 г., че на борсата ще има сериозен срив, бе преизбиран година след година и остана на председателския пост в продължение на трийсет и две години. Той почина на почтената възраст деветдесет и шест години.
— Много похвално от негова страна — казах аз. — Толкова много хора се предават далеч по-рано, когато е нужна само малко упоритост и решителност да устискаш до деветдесет и шест, че и отгоре.
— Вторият ни председател се справи почти толкова добре и остана на поста честанйсет години. Той бе единственият, който не стана Главен икономист. Беше го заслужил и бе назначен на този пост от Томас Дюи в деня преди изборите, но някак… Третият председател почина след като изкара осем години на поста, а четвъртият — след четири години. Покойният ни председател, който се помина миналия месец, бе петият поред и изкара на поста си две години. Не виждаш ли нещо странно във всичко това, Джордж?
— Странно ли? Всички ли умираха от естествена смърт?
— Разбира се.
— Ами, като се има предвид на какъв пост са били, това наистина е странно.
— Глупости! — тросна се Висарион доста грубо. — Насочвам вниманието ти върху мандата на всеки следващ председател: трийсет и две, шестнайсет, осем, четири и две години.
Помислих малко.
— Като че ли числата намаляват.
— Те не стават просто по-малки. Всеки мандат е точно половината от предишния… Повярвай ми, проверил съм го при експерт физик.
— Знаеш ли, май си прав. Някой друг забелязал ли е това?
— Естествено — каза Висарион. — Показах резултатите на членовете на клуба и всички твърдят, че това не е от статистическо значение, освен ако президентът не издаде специална прокламация, в която да се казва, че е. Но не виждаш ли значението на всичко това? Ако приема председателския пост, ще умра след една година. Сигурно е. А ако умра, на президента ще му бъде изключително трудно да ме назначи след това в екипа си за Главен икономист.
— Да, Висарион — рекох аз. — Пред теб наистина стои дилема. Познавал съм много правителствени служители, които не са давали признаци на живот зад челото си, но нито един, който да не е показвал изобщо някакви признаци на живот. Дай ми един ден да помисля върху това, а, Висарион?
Уговорихме се да се срещнем следващия ден на същото място и по същото време. В края на краищата това не отличен ресторант и за разлика от теб старият Висарион не ме държа на коричка хляб. Е, добре, не му се свидеха скаридите!
Това очевидно бе случай за Азазел и нямах никакви угризения на съвестта да накарам моето малко двусантиметрово дяволче да намери решение на задачата с помощта на извънземната си сила.
От друга страна, Висарион не бе само любезен човек с изискан вкус към ресторантите. Дълбоко вярвах, че може да донесе много добро за нашата нация, като одобрява идеите на президента и ги брани от възраженията на хора с по-добри преценки. В края на краищата тях избирал ли ги е някой?
Не казвам, че на Азазел му стана приятно. Едва ме видя и захвърли на земята това, което държеше в мъничките си ръце. Бяха някакви прекалено малки неща, за да ги различа съвсем ясно, но ми приличаха на миниатюрни правоъгълни карти за игра с любопитни шарки.
— Ето ме! — каза той, а мъничкото му лице се сгърчи и пожълтя от ярост. Опашчицата се мяташе диво, а миниатюрните рогца на челото му направо трептяха под въздействието на силните чувства, които го бяха обзели.
— Ах ти, отвратително дебело нищожество! — пищеше той. — Не разбираш ли, че точно бях събрал „зотчил“, при това „зотчил макс“, гарниран с чифт „пейлс“ в допълнение. Всички наддаваха и нямаше начин да загубя. Щях да прибера и последния цент от масата.
Отвърнах строго:
— Не разбирам какво говориш, но ми се струва, че си играл на комар. Да не би да смяташ, че това е изискано и цивилизовано занимание? Какво ли би казала бедната ти майчица, ако разбереше, че си прахосваш времето да играеш на пари с банда нехранимайковци?
Азазел видим се смути. После смотолеви:
— Прав си. Ще разбия сърцата на майките си. И на трите. Особено на бедничката ми средна майчица, която направи толкова много за мен. — Той избухна в ужасен сопранов рев, труден за издържане.
— Хайде, хайде — казах аз утешително. Изкушавах се да си запуша ушите, но това щеше да го обиди. — Можеш да поправиш всичко, като помогнеш на едно достойно същество от моя свят.
Разказах му историята на Висарион Джонсън.
— Хм.
— Какво значи това? — попитах нетърпеливо.
— Значи „Хм“ — сряза ме Азазел. — Какво друго би могло да означава според теб?
— Да, но не мислиш ли, че всичко това е само съвпадение и Висарион просто не трябва да му обръща внимание?
— Възможно е… обаче всичко това не е просто съвпадение. Висарион не може да не му обръща внимание. Това трябва да е дело на закона на природата.
— Как така закона на природата?
— Мислиш ли, че познаваш всички закони на природата?
— Ами не.
— Разбира се, че не. Нашият велик поет Чийприйст написа веднъж една изящна строфа на тази тема. Благодарение на голямата си поетическа проницателност ще я преведа на ужасния ти варварски език.
Азазел си прочисти гласа, замисли се за момент и изрецитира:
Попитах го подозрително:
— Какво означава това?
— Това значи, че е намесен закон на природата. Ние трябва да проумеем кой е той и как да го използваме, за да променим събитията в наша полза. Ето това означава. Да не би да мислиш, че такъв велик поет на моя народ ще лъже?
— Е, можеш ли да направиш нещо по въпроса?
— Вероятно. Както знаеш, има страшно много природни закони.
— Така ли?
— Ами да. Има един много хитър мъничък закон — става дяволски приятно уравнение, когато се постави във флексора на Вайнбауман. Той контролира горещината на супата в зависимост от това с колко време разполагаш, за да я изсърбаш. Възможно е — стига това странно намаляване времетраенето на председателския мандат да се направлява от този именно закон, а аз мисля, че е точно така. Ще мога така да променя живота на твоя приятел, че да го предпазя от всичко на земята. Естествено обаче той няма да е имунизиран срещу процесите на физиологичното скапване. Това, което имам предвид, няма да го направи безсмъртен, но поне ще е сигурно, че няма да умре от заразна болест или злополука, което, струва ми се, ще го задоволи.
— Напълно. Но кога ще стане това?
— Не съм съвсем сигурен. Тези дни съм много зает с една млада особа от моя вид, която изглежда обезпокоително влюбена в мен, бедничката. — Той се прозя, а разцепеният му език се изви като спирала и после се изправи отново. — Май не ми достига сънят, но след два-три дни работата ще е свършена.
— Да, но как ще мога да разбера кога чудото е станало и дали всичко е наред?
— Много лесно — отвърна Азазел. — Само изчакай няколко дни и после бутни приятеля си под някой профучаващ камион. Ако му няма нищо, значи е приел новата си модификация. А сега, ако не възразяваш, искам да изиграя тази ръка, а после ще си спомня за бедната ми средна майка и ще напусна играта. С печалбата, разбира се.
