Не мисля, че беше лесно да убедя Висарион в неговата пълна безопасност.
— Нищо на земята не може да ми причини зло, така ли? — непрекъснато повтаряше той. — И откъде си толкова сигурен?
— Просто знам. Аз питам ли те за твоите специализирани познания? Когато ми съобщиш, че лихвите ще паднат, аз не се заяждам и не почвам да те разпитвам откъде го знаеш.
— Добре де, но ако аз кажа, че лихвите ще паднат, а пък те продължават да се покачват — нещо съвсем вероятно, тогава само твоите чувства ще бъдат наранени. Ако обаче аз действам, допускайки, че на земята не може да ми се случи нищо страшно, и тогава най-внезапно нещо вземе, че ме нарани? Тогава няма само чувствата ми да бъдат наранени, ами и аз самият.
С логиката не може да се спори, но аз продължих да го обработвам. Убедих го поне да не отказва категорично председателския пост, а да се опита да забави нещата с няколко дни.
— Никога няма да се съгласят да изчакат — каза той, но изведнъж се оказа така, че точно в този ден се честваше годишнината от Черния петък и КПЗНУП се отдаде на обичайния тридневен траур и молебени за фалиралите. Така забавянето дойде от само себе си и това доста шокира Висарион. Той започна да мисли, че може би наистина е омагьосан.
И тогава, в края на траура, той отново се впусна в обществения живот. Случи се, че пресичахме заедно една оживена улица. Не помня как точно стана, но се наведох да завържа връзката на обувката си и някак загубих равновесие. Налетях отгоре му, а после той взе, че политна на уличното платно. Изведнъж се разнесе дяволско скърцане на спирачки и свирене на гуми. Докато се опомня, видях три коли, надянати една върху друга.
Висарион не се измъкна абсолютно невредим. Косата му беше доста поразчорлена, очилата му килнати на една страна, а на дясното коляно на панталона му се появи мъничко мазно петънце.
Той обаче отмина всичко с пренебрежение и каза със страхопочитание, гледайки касапницата:
— Изобщо не ме докоснаха. За Бога, та те въобще не ме докоснаха!
На следващия ден го застигна силен, отвратителен и студен дъжд, а той беше без галоши, чадър или мушама. И представи си, дори не настина. Обади ми се без даже да се е погрижил за мократа си коса и прие председателския пост.
Трябва да призная, че той си поживя много добре на този пост. Веднага увеличи петорно хонорарите си, без да рискува да опитва по-големи удари, отколкото повеляваха прогнозите му. В края на краищата клиентът не може да се надява да получи всичко. Ако се сдобие с несравним престиж чрез професионалиста, с когото се консултира, разумно ли ще е да потърси другаде съвет?
Но не бе само това. Той се радваше на живота от цялото си сърце. Никакви настинки. Никакви заразни болести. Пресичаше улиците най-безнаказано. Дори не поглеждаше светофарите, когато бързаше, и все пак много рядко предизвикваше катастрофи с човешки жертви. Не се двоумеше и за миг дали да влезе в парка нощем. Веднъж, когато един уличен хулиган опрял нож в гърлото му и му предложил да се освободи от парите си, Висарион просто ритнал начеващия финансист в слабините и продължил по пътя си. Въпросният хулиган бил така зает да си ближе раните, че съвсем забравил да поднови предложението си.
Бе точно в деня на годишнината от поемането на председателския пост, когато срещнах Висарион близо до парка. Отиваше на тържествения обяд по този повод. Времето в средата на циганското лято бе прекрасно. Чувствахме се напълно щастливи и спокойни, седнали един до друг на пейка в парка.
— Джордж — започна той, — изкарах една щастлива година.
— Приятно ми е да го чуя.
— Репутацията ми е по-висока от тази, на който и да е друг икономист досега. Ето, миналия месец, когато предупредих, че компанията „Сапунени мехури“ трябва да се слее с „Обединени сапуни“ и че двете ще бъдат принудени да се консолидират с картела „Супите на Мърдж“, всеки се чудеше колко близко до истината съм бил.
— Спомням си.
— А сега искам ти да си първият, който ще узнае…
— Какво, Висарион?
— Президентът ме помоли да поема поста Главен икономист на Съединените Щати и аз постигнах кулминационната точка на всичките си мечти и желания. Погледни това.
Той ми подаде един внушителен плик с релефен печат в горния ляв ъгъл, на който пишеше „Белия дом“. Докато го отварях, чух някакъв странен звук — „дзън“, като че ли куршум изсвистя покрай ухото ми, а с крайчеца на окото си регистрирах някакво странно пресвяткане.
Висарион се просна на пейката, кърваво петно обагри отпред ризата му. Ясно беше, че е мъртъв. Някои минувачи се спряха изумени, други се разпищяха, трети зяпаха със зейнали уста, после отминаваха забързано.
— Повикайте лекар! — крещях аз. — Повикайте полиция!
Най-накрая те дойдоха. Предположението ми бе, че Висарион е прострелян право в сърцето от пистолет с неизвестен калибър от някой психопат. Така и не заловиха невменяемия снайперист, нито пък намериха куршума. За щастие имаше свидетели, готови да докажат, че в този момент съм държал писмо в ръка и очевидно не съм извършил никакво злодеяние. Иначе ме чакаха тежки времена.
Клетият Висарион! Той бе председател точно една година — каквито бяха собствените му опасения. И все пак Азазел не бе виновен. Той бе споменал, че Висарион няма да загине от нищо на земята, но както Хамлет мъдро е казал: „Има повече неща на небето и на земята, Хорацио, отколкото само на земята.“
Преди да дойдат лекарите и полицаите, аз забелязах мъничка дупчица в дървото на пейката зад гърба на Висарион. С джобното си ножче издълбах и извадих малкия тъмен предмет, който се криеше в нея. Бе все още топъл. Месеци по-късно помолих да го изследват на спокойствие в музея и се оказа, че съм прав — парче от метеорит.
С една дума, излезе, че Висарион все пак не е загинал от нещо на земята. Той бе първият, известен в историята човек, убит от метеорит. За пазих всичко в пълна тайна, разбира се, защото Висарион бе много потаен човек и никак нямаше да му е приятно да се прочуе по този начин. Това щеше да остави в сянка всичките му велики трудове по икономика. Не бих го допуснал за нищо на света.
На всяка годишнина от повишението и от смъртта му — както днес, аз седя и си мисля: „Клетият Висарион! Клетият Висарион!“
Джордж попи очи с носната си кърпа и каза:
— Питаш се какво е станало със следващия човек, поел председателския пост? Трябва да се е задържал половин година, по-следващия — три месеца, а този след него… Добре де, няма нужда да парадираш с познанията си по висша математика, драги. Не съм един от твоите нещастни читатели — страдалци. Няма опасност да ми се случи такова нещо. Иронията на съдбата е в това, че членовете на клубапромениха закона на природата както им бе угодно.
— О? И как направиха това?
— Осени ги прозрението, че името КПЗНУП — Клуб на последователите на закона за непропорционалното увеличение на производителността, е лоша поличба и че то контролира продължителността на председателския пост. Те просто разместиха инициалите на името и то придоби следния вид: КПЗПУН.
— И какво се крие зад това съкращение?
— Клуб на противниците на закона за пропорционално увеличение на непроизводителността, естествено — каза Джордж. — Следващият председател изкара на поста десет години и все още е съвсем здрав.
Когато келнерът постави рестото ми на масата, Джордж го забърса небрежно с носната си кърпа. После прибра и двете в предния си джоб с елегантен жест. Стана, и като ми махна непринудено с ръка, изчезна в тълпата.
Информация за текста
© 1986 Айзък Азимов
© 1993 Радост Ванева, превод от английски
