Айзък Азимов
Повече неща на Земята
Джордж бе необичайно тих по време на вечерята и дори не си направи труда да ме прекъсне, когато се впуснах да му разказвам няколко от много — бройните остроумни есета, които бях написал през последните дни. Лека подигравателна усмивка за най-удачното от тях бе всичко, което изтръгнах от него в израз на признание.
Най-сетне, вече на десерта — горещ боровинков пай по френски, той изпусна дълбока въздишка. Тя като че ли идваше чак от дъното на корема му и поразително напомняше нещо друго. Все пак това бе най- сърдечната благодарност за порцията скариди, която беше погълнал малко преди това.
— Какво има, Джордж? — попитах аз. — Като че ли нещо те измъчва.
— Изненадваш ме с подобна необичайна проява на чувствителност — каза Джордж. — Обикновено си толкова зает със собствените си нищожни писателски проблеми, че не забелязваш страданията на другите.
— Добре, но щом като така и така съм забелязал твоите — продължих аз, — нека не прахосваме усилието, което съм направил.
— Чисто и просто си мислех за един мой стар приятел. Горкият човек. Името му беше Висарион Джонсън. Предполагам, че никога не си го и чувал.
— Не, не съм.
— Е, това е то суетата. Макар че едва ли е позорно да останеш неизвестен за човек, толкова ограничен като тебе. Висарион бе велик икономист.
— Шегуваш се — откликнах аз. — Откъде пък можеш да познаваш икономист? Изглежда необичайно падение дори за теб.
— Падение ли? Висарион Джонсън бе човек с големи познания.
— Дори за момент не се съмнявам в това — казах аз. — Това, което ме накара да се чудя, е почтеността на професията. Знаеш ли историята за президента Рейгън, който се разтревожил за федералния бюджет, и чудейки се как да го скърпи, отишъл при един лекар и го попитал: „Колко прави две и две?“ Ле — карят отвърнал моментално: „Четири, господин президент“. Рейгън пораз — мислил малко, като използвал и пръстите си, но не останал доволен от отго — вора. За това отишъл и при един статистик. „Колко правят две и две?“. Статистикът отвърнал след кратък размисъл: „Господин президент, последните анкети сред четвъртокласниците показват, че повечето отговори се доближават до числото четири“. Но тъй като ставало въпрос за бюджета, Рейгън решил, че трябва да доведе работата докрай. Ето защо се обърнал със същия въпрос към един икономист. „Колко правят две и две?“. Икономистът пуснал щорите на прозорците, огледал се гузно и прошепнал: „Какъв искате да бъде отговора, господин президент?“
Джордж не показа нито с думи, нито с жест, че вицът ми го е развеселил. Каза само:
— Очевидно, драги, не знаеш нищо за икономистите.
— И икономистите не знаят нищо.
— Затова, позволи ми да ти разкажа тъжната история на моя добър приятел, икономиста Висарион Джонсън. Тя се случи преди няколко години.
Висарион Джонсън, както ти казах, бе на върха на професията си или почти под него. Беше следвал в Масачузетския технологичен институт, откъдето се беше научил да пише най-непонятни уравнения без дори да трепне тебешира в ръката му.
След дипломирането си той започна веднага да практикува. Благодарение на средствата, които му осигуриха няколко клиенти, научи много неща за това, колко важно е да се използват превратностите на всекидневно изменящия се борсов пазар. Толкова големи бяха уменията му, че неколцина от клиентите му не загубиха почти нищичко.
В някои случаи бе толкова далновиден, че предсказваше цената на акциите за следващата сутрин — дали ще се покачат или ще спаднат в зависимост от това, дали обстановката е благоприятна или не. Каквото предсказваше — това се случваше.
Естествено, с триумфи като тези той се прочу като „Чакалът от Уолстрийт“ и много от най-известните хора, практикуващи изкуството „бързо правене на пари“, търсеха съветите му.
Но той бе спрял погледа си на нещо по-високо от борсовия пазар, по-голямо от бизнес машинациите, по-впечатляващо дори от това да предсказва бъдещето. Постът Главен икономист на Съединените щати, или както длъжността е по-широко известна — „икономически съветник на президента“, бе легнал на сърцето му и бе целта на стремежите му.
Ти с твоите ограничени интереси едва ли ще знаеш колко изключително деликатен е постът на Главния икономист. Президентът на Съединените щати трябва да взема решения, които определят правителствените разпоредби в търговията и бизнеса. Трябва да се контролират паричната маса и банките. Трябва да се предлагат мерки или да се налага вето върху други мерки, които биха засегнали интересите на селското стопанство, търговията и промишлеността. Трябва да се решава как да се разделят парите от данъците. Президентът трябва да определи колко от тях да отидат за военните и дали изобщо да остави нещо и за другите сфери. И за всички тези неща той се обръща за съвет най-напред и преди всички други към Главния икономист.
И когато президентът се обърне към него, Главният икономист трябва да реши веднага и правилно какво точно иска да чуе той от него, за да му даде отговора си заедно с необходимите безсъдържателни фрази. Тях на свой ред президентът ще представи на американската общественост. Когато ти, драги, разказа вица за Рейгън, лекаря, статистика и икономиста, за момент си помислих, че разбираш от какво деликатно естество е задачата на икономиста, но съвсем неподходящият ти кикот накрая ми подсказа, че изобщо не схващаш това.
До четирийсетгодишната си възраст Висарион бе придобил необходимата квалификация за всеки пост — колкото и висок да е той. Из кулоарите на Института по икономика на управлението се носеше мълвата, че през последните седем години Висарион Джонсън нито веднъж не е казал някому нещо, което той не е искал да чуе. Нещо повече, той бе приет единодушно и с акламации в ограчения за масово членство КПЗНУП.
Но ти, който нямаш опит в нищо друго, освен в боравенето с пишещата машина, вероятно никога не си и чувал за КПЗНУП, което е съкращение на Клуб на последователите на закона за непропорционалното увеличение на производителността. Всъщност много малко хора са чували за него. Дори и в средите на по- низшите икономисти също не го знаят. Това е една малка група от изключителни икономисти, които напълно са овладели заплетеното изкуство на „икономиката — магия“, или както веднъж един политик я нарече доста чудато и недодялано, „икономика на шаманите“.
Добре известно бе, че никой вън от КПЗНУП не може да се кандидатира за пост във федералното правителство, както и това, че всеки член на клуба може. Така че когато председателят на клуба се спомина най-неочаквано и организационният комитет посети Висарион, за да му предложи поста, сърцето му едва не се пръсна от радост. Като председател на клуба при първа възможност той със сигурност щеше да бъде назначен на поста Главен икономист на САЩ и така щеше да стои до самия извор на властта, движейки ръката на президента точно в посоката, в която президентът би желал тя да се движи.
Едно нещо обаче тревожеше Висарион и го поставяше в ужасно недоумение. Чувстваше, че има нужда от съвет от някой уравновесен човек с тънък интелект и затова и затова веднага се обърна към мен — най- естественото нещо за всеки, изпаднал в неговото положение.
— Джордж — каза ми той, — ако стана председател на КПЗНУП, значи да се осъществят най-големите ми надежди и най-безумните ми мечти. Това е преддверието към славното бъдеще на икономическото подлизурство, в което мога дори да надмина този втори придворен служител, който одобрява всички догадки на президента, а именно Главен учен на Съединените Щати.
— Искаш да кажеш съветника на президента по научните въпроси?
— Ако предпочиташ това неофициално название, да. Нужно е само да стана председател на КПЗНУП и след две години със сигурност ще стана Главен икономист. Освен…
— Освен ако какво? — попитах аз.
Висарион направи усилие и се стегна.
— Трябва да ти разкажа всичко от самото начало. КПЗНУП бе основан преди 62 години, а името му бе избрано поради това, че Законът за непропорционалното увеличение на производителността е единственият икономически закон, за който всички икономисти, колкото и лошо да са обучавани, са чували. Първият му
