В това отношение, струва ми се, трябва да си благодарен, че критиците на Земята имат макар и само капка почтеност. Ако на Азазел може да се вярва, това, което критиците казали по негов адрес, е далеч по-лошо от всичко, което някой е казвал по твой. И най-мекото определение, което използвали те, направо плаче за бой с камшик. Твоите вайкания, които така ми напомниха неговите, ме подсетиха за тази история.
С голям труд успях да възпра ругатните му дотолкова, че да мога да пробутам молбата си да вдъхне живот на една статуя. Той започна да кряска толкова силно, че ме заболяха ушите.
— Да превърна материал, изграден на базата на силикатите, в живо същество от плът и кръв? Защо по-добре не ме помолиш да ти построя планета от изпражнения, та да ти кажа браво! Как мога да превърна камъка в жива плът?
— Сигурно ще намериш начин о, най-могъщи! — казах аз. — Помисли само, че ако се справиш с тази непосилна задача, можеш да съобщиш за постижението си в твоя свят и да видим тогава дали критиците няма да се чувстват като стадо глупави магарета?
— Те са далеч по-лоши от стадо глупави магарета — отвърна Азазел. — Ако се чувстваха като глупави магарета, това би повишило цената им извънредно много. Такова чувство направо би ги ласкало. Искам да се чувстват като глутница тапири.
— Правилно. Точно така ще се чувстват. Всичко, което трябва да направиш, е да превърнеш студения и твърд камък в топла и мека плът. Най-вече мека. Една млада дама, за която имам високо мнение, иска да прегръща статуята и да усеща меката, еластична плът под пръстите си. Едва ли ще е чак толкова трудно. Статуята е идеален образ на човешко същество и ти просто трябва да я напълниш с мускули, кръвоносни съдове, органи и нерви, да я покриеш с кожа и — готово!
— Само да я напълня с всичко това, а? Нищо повече, така ли?
— Но помисли си само! Ще накараш критиците да се почувстват като стадо тапири.
— Хм. Така значи. Знаеш ли на какво смърдят тапирите?
— Не знам, но не ми казвай. Освен това можеш да ме ползваш за модел.
— Модел-котел — изримува заядливо Азазел. (Не знам от къде му хрумват такива сравнения.) — Знаеш ли колко е сложен даже най-недоразвитият човешки мозък?
— Виж какво — успокоих го аз, — не трябва да се задълбочаваш много с мозъка. Елдъбъри е простовато момиче и това, което иска от статуята, няма много общо с мозъка. Поне така си мисля.
— Ще трябва да ми покажеш статуята и да ме оставиш да обмисля случая.
— Непременно. Но помни! Направи така, че тя да оживее докато сме там и наблюдаваме и се погрижи статуята да е ужасно силно влюбена в Елдъбъри.
— Любовта е лесна работа. Това е само въпрос на подреждане на хормоните.
На следващия ден направих така, че Елдъбъри да ме покани отново да погледам статуята. Азазел бе скрит в джоба на ризата ми. Той надзърташе оттам и издаваше слаби, но пронизителни пръхтящи звуци. За щастие Елдъбъри не виждаше нищо друго освен любимия Ханк. В този момент не би забелязала и двайсет дявола около себе си, пък били те и в естествен ръст.
— Е? — попитах по-късно Азазел.
— Ще се опитам да свърша работата. Ще го натъпча с органи, като ползвам за модел теб. Надявам се, че си нормален представител на противната си нисша порода?
— Повече от нормален — отвърнах надменно. — Аз съм изтъкнат образец — еталон на човешкия род.
— Чудесно тогава. Тя ще има статуята си от мека, топла, туптяща плът и кръв. Ще трябва да изчака до утре по обяд — по вашето време. Не мога да пришпорвам нещата.
— Разбирам. Ще те чакаме.
На следващата утрин телефонирах на Елдъбъри.
— Елдъбъри,дете мое, говорих с Афродита.
Елдъбъри прошепна възбудено:
— Да не искаш да кажеш, че тя съществува, чичо Джордж?
— В известен смисъл, мило дете. Твоят идеален мъж ще оживее днес по обяд пред собствените ти очи.
— О, Боже! — едва изрече тя. — Не ме лъжеш, нали чичо?
— Аз никога не лъжа — отвърнах убедено, понеже това наистина е така. Ще призная, че бях малко нервен, защото зависех изцяло от Азазел. От друга страна, обаче, той никога не ме е подвеждал.
По обяд и двамата бяхме пред нишата и съзерцавахме статуята, която бе отправила каменния си взор в пространството.
— Точен ли е часовникът ти, мила?
— О, да, сверих го с обсерваторията. Остава ни само една минута.
— Превъплъщението може и да закъснее с минута-две. Такива неща трудно се премерват с точност до секундата.
— Не се и съмнявам, че една богиня трябва да държи на точността — възрази Елдъбъри. — Иначе каква е ползата от това, че е богиня?
Това се казва истинско упование. Думите й се оправдаха, защото точно в дванайсет нула нула през статуята премина нещо като трепет. Цветът й бавно се промени от мъртвешки бял в наситено розов — каквато е човешката плът. Постепенно фигурата на мъжа се раздвижи и оживи, ръцете му се отпуснаха покрай бедрата. Очите му придобиха син цвят и заблестяха от живота, който се събуждаше в него. Косата по главата му потъмня и стана светлокестенява, а тук-там — на подходящите места по тялото му, се появиха косми. Той сведе глава и погледна Елдъбъри, която се люлееше необуздано.
Бавно и със скърцане мъжът слезе от пиедестала и тръгна към Елдъбъри с разтворени за прегръдка ръце.
— Ти си Елдъбъри. Аз съм Ханк — представи се той.
— О, Ханк! — изгука Елдъбъри и се стопи в прегръдката му.
Те останаха така замръзнали доста дълго. После тя ме погледна през рамо, а очите й блестяха от екстаз.
— Ханк и аз ще останем в къщата няколко дни — нещо като меден месец — поясни ми тя. — Ще се видим по-късно, чичо Джордж. — При тези думи тя потърка палец и показалец в недвусмислен жест. Не бе забравила за парите, разбира се.
Тогава и моите очи светнаха в екстаз. Излязох на пръсти от къщата. Да си кажа честно, в момента си мислех, че е доста нелепо една напълно облечена млада жена да бъде прегръщана така горещо от един съвършено гол млад мъж. Бях сигурен обаче, че веднага след като вратата се захлопне зад гърба ми, Елдъбъри ще се погрижи да поправи това противоречие.
Прекарах десет дни в очакване Елдъбъри да ми телефонира, но тя така и не го направи. Не бях много изненадан, защото си давах сметка, че е заета с други дейности. Все пак реших, че е редно да направят малка почивка — просто за да си поемат дъх. Освен това си помислих, че след като нейното съкровено желание се изпълни изцяло благодарение на моите усилия (и на Азазел, разбира се), ще бъде честно и почтено и моето желание да се изпълни, и аз да получа полагащия ми се дял от екстаза.
Отправих се за мястото, където бях оставил щастливата двойка, и натиснах звънеца. Почаках доста. В съзнанието ми се оформи неприятната картина на двамата млади, изпаднали в смъртно изтощение. Най- после вратата едва се открехна.
Беше Елдъбъри, която щеше да изглежда напълно нормално, ако лицето й не бе изкривено от гняв.
— О, това си ти!
— Ами да — започнах аз. — Опасявах се, че сте напуснали града, за да продължите медения си месец. — Не споменах нищо за това, колко изтощително се отразяват медените месеци. Реших, че няма да е дипломатично.
— И какво искаш?
Тонът й не бе кой знае колко дружелюбен. Разбирах, че сигурно е неприятно да прекъсвам заниманията им, но в края на краищата една малка пауза след цели десет дни не значи края на света.
— Ами, имаме да уреждаме един незначителен въпрос за един милион долара, дете мое — казах, като бутнах вратата и влязох вътре.
