Айзък Азимов
Галатея
Поради някаква неизвестна най-вече на мен причина използвам от време на време Джордж като изповедник на най-съкровените ми чувства. Той разполага с огромни запаси от съчувствие, но запазени само и единствено за него. Ето защо това, което правя, е безсмислено, но както и да е…
В момента ме бяха налегнали преливащи от самосъжаление емоции. Не можах да се въздържа да не му се оплача.
Чакахме да ни сервират ягодов сладкиш след обилния обяд в Пийкок Ели. Използвах паузата и казах:
— Джордж, дойде ми до гуша от критиците, които не полагат никакво усилие да разберат какво се опитвам да направя. Не ме интересува какво те биха написали, ако бяха на мое място. В края на краищата те не могат да пишат — в противен случай не биха си губили времето да се занимават с критика. А ако все пак могат криво-ляво да пишат, единствената цел, която си поставят, е да оклепат тези, които ги превъзхождат. Нещо повече…
Ягодовият пай пристигна и Джордж използва възможността да поеме разговора — нещо, което и без това щеше да направи всеки момент.
— Драги — започна той, — трябва да се научиш да приемаш спокойно превратностите на съдбата. Кажи си — а то е и самата истина, — че жалките ти писания оказват толкова малко въздействие върху света, че това, което биха написали критиците, ако въобще си направят труда да те забележат, е абсолютно без значение. Разсъждения от този род ще ти донесат огромно облекчение и ще те предпазят от рак. Би могъл, особено в мое присъствие, да избягваш подобни сълзливи речи. И сигурно щеше да го направиш, ако беше достатъчно тактичен след като знаеш, че моята работа е далеч по-важна от твоята, и че критиките, които аз получавам, са много по-унищожителни.
— Остава да кажеш, че и ти пишеш — подметнах язвително, забивайки ядно лъжичката в сладкиша.
— Не — рече Джордж, начевайки също своя десерт. — Аз съм далеч по-важна личност, благодетел на човешкия род. За жалост обаче, охулен и неоценен.
Бих могъл да се закълна, че нещо като сълза навлажни ъгълчето на окото му.
— Не мога да разбера — казах престорено любезно — как мнението на който и да е за теб може да падне толкова ниско, та да се смятащ за подценен.
— Ще отмина великодушно насмешката ти — не за друго, а защото идва от теб — каза Джордж. — По- добре да ти разкажа какво мисля за една красива млада жена на име Елдъбъри1 Мъгс.
— Елдъбъри ли? — възкликнах недоумяващо.
— Да, Елдъбъри е името й — каза Джордж. — Не знам защо родителите й са я кръстили така. Може да е било в чест на някой нежен момент от тяхната предбрачна връзка. Самата Елдъбъри смяташе, че двамата й родители били прекалили с вино от бъз, докато са я зачевали. Иначе едва ли имало шанс да се появи на бял свят.
Така или иначе, баща й — мой стар приятел — ме помоли да стана неин кръстник. Не можех да му откажа. Имам страшно много приятели, които, впечатлени от благородната ми осанка и спокойното и добродетелно изражение на лицето ми, могат да се чувстват добре в църква само ако аз съм до тях. Затова имам толкова много кръщелници. Аз естествено приемам тези неща съвсем сериозно и изпълнявам задълженията на кръстника с чувство на голяма отговорност. Ето защо поддържам колкото е възможно по- тесни връзки с моите кръщелници и в по-зрелите им години, особено когато се превърнат в такива божествени красавици като Елдъбъри.
Баща й почина, когато тя навърши двайсет години. Елдъбъри наследи солидна сума, която естествено засили още повече притегателната сила на красотата й в очите на света. Аз самият стоя много по-високо от тази плява, наречена пари, но чувствах, че е мой дълг да й правя компания винаги, когато е възможно — за да следя как се развиват нещата. Вечерях често в дома й. В края на краищата тя много обичаше чичо си Джордж, както и сам можеш да си представиш, а аз естествено не мога да я виня за това.
Така се случи, че Елдъбъри нямаше кой знае каква нужда от белите пари, които баща й остави за черни дни, защото тя стана известна скулпторка. От ръцете й се раждаха творби, чиято художествена стойност не можеше да се поставя под съмнение, съдейки по високите им цени на пазара.
Аз самият не разбирах много добре произведенията й, тъй като моят вкус към изкуството е съвсем безплътен. От мен не може да се очаква да оценя нещата, които тя създаваше за удоволствието на тази част от тълпата, която можеше да си позволи високите цени.
Спомням си, че веднъж я попитах какво точно представлява една нейна скулптура.
— Както виждаш, под творбата има надпис — „Щъркел в полет“.
Аз изучих внимателно нещото, което бе излято от най-фин бронз, и казах:
— Видях надписа, но къде е щъркелът?
— Ето го! — Тя посочи малък метален конус, който се издигаше от доста безформена бронзова подставка и завършваше с остър връх.
Огледах го замислено и пак попитах:
— Това щъркел ли е?
— Разбира се, стари глупчо — обясни ми тя. (Елдъбъри има навика винаги да ме нарича с такива нежни обръщения.) — Това е върхът на дългия клюн на щъркела.
— Това достатъчно ли е, Елдъбъри?
— Напълно — отвърна тя. — Аз не се опитвам да изобразя самия щъркел, а абстрактната представа за него.
— Да, така е — казах аз леко озадачен. — Сега, като ми каза, виждам, че е така. Все пак на картончето пише, че щъркелът е в полет. Това как да се разбере?
— Ех ти, мухльото ми! — възкликна тя. — Не виждаш ли тази доста безформена бронзова основа?
— Да — рекох обидено. — Доста се набива в очи.
— Нима ще отречеш, че въздухът или пък всеки газ, ако говорим по-общо, е една безформена маса. Е, тогава тази доста своеобразна бронзова основа е кристално ясно изображение на атмосферата. Абстрактно, разбира се. А на тази страна на основата виждаш, че има една тънка права линия, абсолютно хоризонтална,
— Да. Колко ясно ми става, като ми го покажеш.
— Това е абстрактната представа за полет във въздуха.
— Забележително — възхитих се аз. — Направо прозрачно ясно ми стана, след като го обясни. Колко ще получиш за това?
— О — махна тя небрежно с ръка, за да подчертае маловажността на въпроса ми. — Може би десет хиляди долара. Това е толкова проста и разбираема скулптура, че бих се чувствала неудобно да я оценя повече. Тя е по-скоро фрагмент, отколкото нещо друго. Не е като това например — и тя посочи с ръка един стенопис на стената, изработен от парчета зебло и картон около центъра, в който бе закрепена счупена тел за разбиване на яйца със залепнали между пружините остатъци от засъхнал жълтък и белтък.
Блещех се в творбата със страхопочитание.
— Безценна е, разбира се! — не закъснях с похвалата.
— Такава би трябвало да бъде — каза тя. — Това не е нова тел за разбиване на яйца, нали разбираш. Носи патината на времето. Изрових я от една торба с боклуци.
Изведнъж, незнайно защо, долната й устна потрепери и тя проплака:
— О, чичо Джордж!
Мигом се разтревожих. Сграбчих талантливата й лява ръка със силните пръсти на скулптор и я стиснах.
— Какво има, дете мое?
— О, Джордж! Така се отегчавам да правя тези прости абстракции, само защото отговарят на вкуса на публиката. — Тя допря кокалчетата на дясната си ръка до челото си и изрече трагично: — Как бих искала да правя това, което аз искам. Това, което подсказва сърцето ми на художник.