намалява с всеки нов опит. Тук има определена математическа зависимост и нарушаването й би говорило за аномалия в позитронния мозък. За съжаление всички изглеждат нормални.
— Но щом нашият Нестор 10 не отговаря на принудената реакция, защо неговата крива не е различна? Това не разбирам.
— Много просто. Реакциите на робота не са напълно аналогични на човешките. При хората съзнателното действие е много по-бавно от автоматичната реакция. А при роботите не е така; след като веднъж е взето дадено решение, бързината на съзнателното действие е почти такава, каквато е и на принудената реакция. Но аз разчитах главно на това, че първия път Нестор 10 ще бъде напълно изненадан и ще изгуби повече време, докато реагира.
— Но това не стана, така ли?
— Да, не стана.
— Значи нищо не сме постигнали. — Генералът се облегна отегчен на креслото. — А вече пет дни сте тука.
В този миг влезе Сюзън Келвин и тръшна вратата след себе си.
— Махай тези диаграми, Питър — викна тя. — Много добре знаеш, че в тях няма нищо.
Тя избъбра припряно нещо в отговор на Калнър, който се надигна да я поздрави, и продължа:
— Ще трябва да предприемем бързо нещо друго. Не ми харесва тая работа.
Богърт и генералът се спогледаха.
— Какво се е случило? — попита Богърт.
— Нищо конкретно. Но не ми харесва това, че Нестор 10 продължава да ни се изплъзва. Лоша работа. Това сигурно задоволява прекомерно порасналото му чувство за собствено превъзходство. Страхувам се, че мотивът на действията му не е вече само изпълнението на дадената заповед. Струва ми се, че е налице чисто невротичен стремеж да надхитри хората. Това е ненормално, опасно положение. Питър, направи ли това, което те помолих? Изчисли ли нестабилността на НС-2 в онези случаи, за които ставаше дума?
— Изчислявам я — отвърна равнодушно математикът.
Тя го изгледа гневно, после се обърна към Калнър:
— Нестор 10 разбира много добре какво правим ние, генерале. Няма никаква причина да се хваща на нашата уловка особено след първия път, когато вече е разбрал, че човекът не е застрашен от реална опасност. Останалите просто не могат да постъпят другояче, но той съзнателно имитира необходимата реакция.
— И какво според вас трябва да правим сега, доктор Келвин?
— Да не му позволим другия път да ни мами. Ще повторим експеримента, само че с една добавка. Между роботите и човека ще опънем проводници с високо напрежение — достатъчно високо, за да може да унищожи Несторите, и на такава височина, че да не могат да ги прескочат. А на роботите ще дадем предварително да разберат, че само едно докосване до проводниците ще означава смърт.
— Това няма да стане! — извика Богърт. — Престъпление е да унищожим роботи за два милиона долара. Има други начини.
— Сигурен ли си? Кажи един. Във всеки случай целта съвсем не е да ги унищожаваме. Можем да поставим едно реле, което ще изключва тока в момента на докосването до проводниците. Така няма да бъде унищожен нито един робот. Но нашият не бива да знае това, разбираш ли?
В очите на генерала проблесна надежда.
— Дали това ще даде резултат?
— Трябва да даде. При тези условия Нестор 10 ще трябва да остане на мястото си. Може да му се заповяда да докосне проводниците и да загине, защото Вторият закон, който изисква подчинение, е подсилен от Третия — за самосъхранението. Но ние няма да даваме такава заповед, а ще оставим всичко на негово усмотрение. Първият закон ще принуди нормалните роботи да отидат на смърт дори без заповед. Но не и нашия Нестор 10. При положение, че Първият закон не действува изцяло върху него и той не е получил никаква заповед, най-важен за него става Третият закон — за самосъхранението, и роботът няма да има друг избор, освен да остане на мястото си. Това ще бъде принудена реакция.
— Днес ли ще направим този експеримент?
— Тази вечер. Ако успеят да изтеглят проводниците. А в това време аз ще обясня на роботите какво им предстои.
На стола седеше човек — неподвижен, мълчалив. Тежестта се откъсна от мястото си и полетя надолу, но в последния миг отлетя встрани под въздействието на внезапния, пресметнат точно силов лъч.
Само веднъж…
И доктор Келвин, която наблюдаваше експеримента от вътрешния балкон, възкликна от ужас и скочи от сгъваемото столче.
Шейсет и трите робота седяха спокойно в кабините си и гледаха като кукумявки застрашения от смъртна опасност човек. Нито един не се помръдна от мястото си.
Доктор Келвин беше толкова ядосана, че едва се сдържаше. А трябваше да се сдържа — което я ядосваше още повече, — защото при нея един по един влизаха и излизаха роботите. Тя погледна списъка. Предстоеше да влезе двадесет и осмият. Оставаха още трийсет и пет.
Номер двайсет и осем влезе плахо. Тя се помъчи да се поуспокои.
— Кой си ти?
Роботът отвърна тихо и неуверено:
— Аз още нямам собствен номер, мадам. Аз съм робот НС-2, а на опашката отвън съм двайсет и осмият. Ето листчето, което трябва да ви дам.
— Днес за първи път влизаш при мен, нали?
— Да, мадам.
— Седни. Ето там. Искам да ти задам, номер двайсет и осми, няколко въпроса. Ти беше ли в радиационната камера на Втори корпус преди около четири часа?
Роботът се затрудни нещо. После гласът му проскърца като несмазан механизъм:
— Да, мадам.
— И нищо не направи, нали?
— Нищо, мадам.
— А знаеш ли, че заради твоето бездействие човекът можеше да загине?
— Да, мадам. Но какво да сторя? — Трудно е да си представим как може да се свие от страх такава огромна, безизразна метална фигура, но именно това стана.
— Искам да ми обясниш точно защо не направи нищо, за да го спасиш.
— Ще ви обясня, мадам. Никак не ми се иска вие или някой друг да мислите… че мога да причиня вреда на господаря. О, това би било ужасно… невъобразимо…
— Моля, не се вълнувай. Аз не те виня за нищо. Само искам да зная какво си помислил в този момент.
— Преди да стане това, мадам, вие ни казахте, че един от господарите ще бъде застрашен от падането на онази тежест и че ако искаме да му помогнем, ще трябва да минем през електрическите проводници. Разбира се, това не би ме спряло, мадам. Какво значи моята гибел в сравнение с живота на господаря? Но… но ми дойде наум, че щом аз ще загина по пътя към него, значи няма да мога да му помогна. Тежестта ще го смаже, а аз ще загина безсмислено. А един ден някой друг господар може да бъде застрашен и аз ще мога да му помогна, ако съм жив. Разбирате ли ме, мадам?
— Искаш да кажеш, че си бил изправен пред такъв избор: или човекът да загине, или и ти да загинеш заедно с него. Така ли?
— Именно, мадам. Невъзможно беше да спася господаря. Можех да го смятам вече за мъртъв. Тогава защо да унищожавам себе си за нищо? При това без заповед.
Сюзън Келвин въртеше молива в ръка. Тя вече беше чула това — с незначителни разлики в думите — двайсет и седем пъти. Сега беше време да зададе главния въпрос:
— Знаеш ли, в това има известна логика. Но ми се струва, че ти не можеш да разсъждаваш по такъв начин. Ти сам ли се досети за това?
