3.
Джералд Мартин отведе Андрю в регионалния център на Корпорацията „Американски роботи и механични същества“. Като член на Общинската законодателна комисия, той нямаше проблем да си уреди среща с Главния роботопсихолог. Всъщност, като такъв, той можеше и да обясни факта, че притежава робот. По онова време хуманоидите бяха рядкост.
Андрю тогава не разбираше какво става. След време, когато с годините ставаше все по-учен, можа да осъзнае истинската същност на събитието.
Роботопсихологът, Мертън Мански, слушаше намръщен. Ръката му не преставаше да барабани по бюрото. Лицето му бе някак измъчено и покрито с бръчки. Създаваше впечатление, че е по-млад, отколкото изглежда.
— Роботиката не е точна наука, господин Мартин. Не бих могъл да ви обясня детайлите, но математическият принцип на позитронните вериги е много сложен. Поради това решенията имат определена доза приблизителност. Естествено, единствено неизбежни са Трите закона. Ние, разбира се, ще подменим вашия робот…
— Но аз не искам това! Той се справя чудесно със задълженията, за които е програмиран. Към тях, обаче е прибавил и художествени заложби. Прави идеална дърворезба, която никога не се повтаря два пъти.
Мански изглеждаше объркан.
— Странно… Понастоящем ние правим изпитание на основните разклонения… Имат художествена стойност, казвате?
— Вижте сам! — Господинът му подаде миниатюрна дървена сфера. Върху нея играеха деца. Фигурките им бяха съвършено малки, но перфектно пасваха с нишките на материала. Сякаш и те бяха изваяни.
— Роботът е направил това? — възкликна Мански. Той подаде предмета обратно клатейки глава. — Талант на художник! Станало е нещо с разклоненията…
— Можете ли да го повторите?
— Вероятно — не. Досега не е докладван подобен случай.
— Това е добре. Нямам нищо против Андрю да е единствен и неповторим!
— Подозирам, че компанията би искала да върнете робота за изследване.
Господинът изведнъж се ядоса.
— Това няма да стане — отсече той. После се обърна към Андрю. — Да си вървим!
— Както кажете, господине — съгласи се Андрю.
4.
Госпожицата ходеше на срещи и не се свърташе много у дома. Малката госпожица, въпреки че бе пораснала, запълваше дните на Андрю. Тя никога не забрави, че първият къс дърво, издялан от Андрю, беше за нея. Дори го носеше на шията си, закачен на сребърна верижка.
Тя беше първата, която направи забележка на баща си, да не раздава с лека ръка творенията на Андрю.
— Моля те, татко! Ако някой иска да ги притежава, нека плати за тях! Заслужават си парите.
— Не ти отива да бъдеш алчна, Манди — възрази господинът.
— Парите няма да са за нас, татко, а за художника!
Андрю не беше чувал тази дума. В свободното си време провери значението й в речника. Последва ново посещение, този път до адвоката на господина.
— Какво мислиш за това, Джон?
Адвокатът се казваше Джон Финголд. Имаше шкембе и косата му бе побеляла. Ръбовете на контактните му лещи бяха оцветени в светло-зелено. Той заразглежда малката плакета, която господинът му подаде.
— Красива е… Но аз знам новината. Изработена е от твоя робот. Този, който си довел със себе си.
— Да, Андрю ги прави. Нали, Андрю?
— Да, господине.
— Колко би платил за това, Джон?
— Не мога да кажа. Не колекционирам подобни предмети.
— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че за него ми предложиха двеста и петдесет долара? Андрю направи столове, които продадох за петстотин. В банката има двеста хиляди долара, спечелени от изработките на Андрю.
— Господи, той те прави богат, Джералд!
— Наполовина богат. Другата половина е на името на Андрю Мартин.
— Робота?
— Точно така. Искам да знам дали е законно?
— Законно? — Столът на Финголд пропука под тежестта му. — Няма друг подобен прецедент, Джералд! Как подписа роботът необходимите документи?
— Той има подпис и аз го отнесох в регистратурата. Не го взех със себе си в банката. Необходимо ли е да направя още нещо?
— Хм-м… — Очите на Финголд сякаш хлътнаха за момент. — Бихме могли да уредим той да носи финансова отговорност, но това ще засили неприязънта срещу него. Повече от това не те съветвам да правиш. Ако някой възразява, нека ни съди!
— Ще поемеш ли делото, ако се стигне до там?
— Срещу предплата, сигурно.
— Колко искаш?
— Нещо, подобно на това. — Финголд посочи дървената плакета.
— Съгласен съм.
Усмихнат Финголд се обърна към робота:
— Андрю, приятно ли ти е, че имаш пари?
— Да, господине.
— Какво смяташ да правиш с тях?
— Да плащам неща, за които господинът би платил. Така ще му спестя известни разходи.
5.
Такива случаи имаше много. Поправките бяха скъпи, прегледите — още повече. С годините роботите бяха усъвършенствани. Господинът се погрижи Андрю да бъде снабден с всякакви приспособления. Накрая той се превърна в образец на метално съвършенство. Всичко бе за сметка на Андрю.
Андрю настоя за това.
Само позитронните му вериги не бяха пипнати. Господинът настоя за това.
— Новите не са по-добри от тебе, Андрю — каза той. — Те са безполезни. Компанията се е научила да ги конструира по-прецизно. При тях няма отклонения. Правят точно онова, което им е заложено. Не ги харесвам.
— Благодаря, господине.
— Заслугата за това е твоя, Андрю, не забравяй това! Мански е елиминирал неопределеността в разклоненията, веднага щом те видя. Не му харесва непредсказуемото… Знаеш ли колко пъти ме е молил да те дам за изследване? Девет пъти! Винаги го отпращах. Слава Богу, че вече е пенсионер, та да си отдъхнем.
Косата на господина проредяваше и ставаше бяла. Лицето му посърна. За разлика от него Андрю изглеждаше по-добре от деня, в който постъпи на работа в семейството.
Госпожата се присъедини към една художествена колония някъде из Европа. Госпожицата стана поетеса и живееше в Ню Йорк. Двете пишеха понякога, но много рядко. Малката госпожица се омъжи и живееше наблизо. Казваше, че не иска да изостави Андрю. Когато се роди нейното дете, малкият господин, тя
