Айзък Азимов
Двестагодишният мъж
ТРИТЕ ЗАКОНА НА РОБОТИКАТА:
1. Роботът съзнателно, или чрез своето бездействие не може да наранява човек.
2. Роботът е длъжен да се подчинява на заповедите на човека. Изключение правят случаите, които противоречат на Първия закон.
3. Роботът трябва да защитава собственото си съществуване. Изключение правят случаите, които противоречат на Първия и Втория закон.
1.
— Благодаря — каза Андрю Мартин и зае предложения му стол.
Бе прибегнал до крайното средство. Това не можеше да се отгатне по бледото му, гладко избръснато лице. Само по-проницателните можеха да забележат тъгата в очите му. Рядката му коса беше светлокестенява. Дрехите му определено бяха старомодни, но спретнати. Сред тях преобладаваше пурпурночервения цвят.
Срещу него седеше хирургът. На табелка върху бюрото беше изписан идентификационният му номер, но Андрю не му обърна внимание. Достатъчно бе да го нарича „докторе“.
— Кога ще извършите операцията, докторе? — попита той.
— Не съм сигурен как, или върху кого бих могъл да извърша такава интервенция, господине. — Хирургът говореше меко. В гласа му се долавяше неизменната нотка на респект, която роботът прилага, когато се обръща към човек.
Ако лицето му не бе от светлобронзова стомана, то можеше да промени и изражението си.
Андрю Мартин изучаваше дясната ръка на робота, отпусната свободно върху бюрото. Пръстите й бяха дълги и артистично оформени. Ясно си представяше как скалпелът идеално им пасва, сякаш е част от тях.
В работата на тази ръка не се допускаше колебание, изкривяване, грешка. Това бе резултат от специализация, за което човек можеше само да мечтае. Този робот, въпреки че притежаваше позитронен мозък, беше толкова ограничен в способностите си, че не разпозна Андрю. Вероятно дори никога и не бе чувал за него.
— Не ти ли се е искало някога да си човек? — попита Андрю.
Хирургът се поколеба. Сякаш търсеше къде в позитронната му верига пасва въпросът.
— Но аз съм робот, господине.
— Няма ли да се чувстваш по-добре, ако си човек?
— Ще се чувствам идеално, господине, ако съм по-добър хирург. Такъв няма да стана, ако съм човек. Ще го постигна, само ако съм по-усъвършенстван робот. Такъв бих искал да бъда.
— Не те обижда фактът, че мога да ти заповядвам? Да ставаш, да сядаш, да се обръщаш настрани… Мога да правя с теб, каквото поискам.
— За мен е чест да Ви доставям удоволствие, господине. Но ако заповедите Ви имат за цел да унижат друго човешко същество, не бих ви се подчинил. Първият закон, пазещ човека, ще доминира над Втория, изискващ подчинение… Между другото, кого трябва да оперирам?
— Мене — отговори Андрю.
— Но това е невъзможно! Тази операция е много опасна!
— Това няма значение — успокои го Андрю.
— Не мога да допусна такава нелепост!
— Ако бях човек, щяхте да ме убиете — каза Андрю. — Но аз съм робот!
2.
Когато бе произведен, Андрю приличаше много повече на робот. Беше програмиран старателно и функционираше безупречно, както всички останали.
Отлично се справяше със задълженията си, попадайки в едно домакинство. По онова време роботите бяха рядкост, както при космическите изследвания, така и в семействата.
В къщата живееха четирима: господинът и госпожата, госпожицата и малката госпожица. Знаеше имената им, разбира се, но никога не ги използваше. Господинът се казваше Джералд Мартин.
Неговият собствен номер беше NDR… Забравил бе цифрите. Беше изминало много време, но ако искаше, би могъл да си ги припомни. Само че не искаше!
Малката госпожица първа бе започнала да го нарича Андрю, тъй като не познаваше буквите. Последваха я и останалите.
Малката госпожица… Тя бе живяла деветдесет години и отдавна не беше между живите. Веднъж се бе опитал да я нарече „госпожа“, но тя не му разреши. До последния си ден, тя беше останала „малката госпожица“.
Андрю трябваше да изпълнява задълженията на прислужник, иконом и камериерка. Това бяха експериментални времена за него, както и за всички роботи, разпръснати из фабрики и станции на Земята.
Семейство Мартин много му се радваха. Той не успяваше да свърши задълженията си, тъй като госпожицата и малката госпожица предпочитаха да си играят с него.
Госпожицата първа се досети как да се уредят нещата.
— Ние ти заповядваме да играеш е нас и ти се подчиняваш — каза тя.
— Съжалявам, госпожице, но заповедите на господина имат предимство — отговори Андрю.
— Татко каза, че би желал да се заемеш с чистенето. Това не е заповед като моята.
Господинът нямаше нищо против. Двете дъщери бяха негова слабост. Той ги глезеше повече и от госпожата. Андрю също харесваше децата. Тяхното влияние върху постъпките му можеше да се нарече привързаност. Андрю така я определяше. Не знаеше друга дума за това чувство.
Андрю изряза първата си висулка от дърво за малката госпожица. Тя бе получила за рожденния си ден такава от слонова кост, но не я харесваше. Един ден му подаде къс дърво и малък кухненски нож.
Андрю много бързо се справи със задачата си. Малката госпожица хареса изработката.
— Много е красива, Андрю! Искам да я покажа на татко!
Господинът не повярва.
— Откъде взе това, Манди? — Така се казваше малката госпожица. Когато дъщерята се закле, че казва истината, господинът се обърна към Андрю: — Ти ли направи това?
— Да, господине.
— И моделът е твой?
— Да, господине.
— От къде го прекопира?
— Това е геометрична визия, която съответства на строежа на дървото, господине.
На следващия ден господинът му донесе един по-голям къс дърво, както и електрически вибрационен нож.
— Направи нещо от това, Андрю. Каквото ти пожелаеш.
Андрю изпълни заръката. Господинът гледа изработката много дълго време. След това Андрю бе освободен от задълженията си да прислужва на масата. Наредено му бе да чете книги относно мебелния дизайн. Научи се да прави шкафчета и бюра.
— Изработваш удивителни мебели, Андрю — каза господинът.
— Приятно ми е да ги правя, господине.
— Приятно ти е?
— Тази работа някак облекчава веригите в мозъка ми. Чувал съм Вие да използвате тази дума. Поводите, когато я споменавате, съответстват на чувствата ми. За мен е удоволствие да правя мебели, господине.
