— Не история на роботиката, Джордж. История на роботите, написана от робот. Искам да обясня как роботите възприемат всичко случило се, откакто на първите роботи им е било позволено да работят и живеят на Земята.
Джордж повдигна вежди, но не отговори нищо.
11
Малка мис наскоро бе отпразнувала осемдесет и третия си рожден ден, но у нея не се забелязваше някаква липса на енергия или решителност. Тя по-често размахваше бастуна си, отколкото се подпираше на него.
Изслуша разказа за случката с възмущение и гняв.
— Това е ужасно, Джордж — заяви тя. — Кои бяха тия млади грубияни?
— Не зная. Но какво значение има? В крайна сметка те не му причиниха зло.
— Но биха могли. Ти си адвокат, Джордж, и ако си състоятелен, това се дължи изключително на таланта на Ендрю. Парите, които той е спечелил, са в основата на всичко, което имаме. Той подсигурява приемствеността в това семейство и няма да позволя да се отнасят към него като към играчка с пружина.
— Какво искаш да направя, мамо? — попита Джордж.
— Казах, че си адвокат. Не ме ли чуваш? Някак си ще заведеш дело и ще принудиш районния съд да обяви права за роботите, а после ще накараш законодателното събрание да приеме необходимите закони и ако се наложи, ще отнесеш целия въпрос до Световния съд. Ще следя, Джордж, и няма да приема никакво отстъпление.
Тя беше напълно сериозна и онова, което започна с цел да се успокои страховитата стара дама, се превърна в интересен заради сложността си юридически проблем. Като най-възрастен партньор във фирмата „Фейнголд и Мартин“ Джордж определи стратегията, но остави истинската работа на по-младите си партньори и най-голяма част на сина си Пол, който също работеше във фирмата и прилежно почти всеки ден докладваше на баба си. Тя от своя страна всеки ден обсъждаше проблема с Ендрю.
Ендрю беше изцяло увлечен. Работата му по книгата за роботите отново се забави, защото той размишляваше над юридическите аргументи и дори понякога стеснително даваше предложения.
— Оня ден Джордж ми каза, че човешките същества винаги са се страхували от роботите. Докато това е така, съдебните и законодателните органи едва ли ще положат значителни усилия за тяхната защита. Не трябва ли да се направи нещо по отношение на общественото мнение?
Така че, докато Пол се занимаваше с проблема в съда, Джордж се изкачи на обществения подиум. Това му позволяваше да не се държи официално и дори понякога стигаше дотам, да облича дрехи от новия стил, които наричаше „драперии“.
— Само внимавай да не се препънеш в тях на сцената, татко — посъветва го Пол.
— Ще внимавам — отвърна унило Джордж.
При един случай той говори пред годишната конвенция на редакторите от холографните емисии на новини и между другото каза:
— Щом като по силата на Втория закон можем да изискваме от всеки робот неограничено подчинение във всяко отношение, без да се причинява вреда на човешко същество, тогава всяко човешко същество, всяко човешко същество има страхотна власт над всеки робот, всеки робот. По-специално, тъй като Вторият закон има предимство пред Третия, всяко човешко същество може да използва закона за подчинението, за да надвие закона за самосъхранение. Може да заповяда на всеки робот да се самоповреди или дори да се саморазруши по каквато и да е причина или дори без никаква причина. Справедливо ли е това? Така ли се отнасяме към животните? Дори неодушевеният предмет, който ни е служил вярно, има правото да иска да го зачитаме. А роботът не е безчувствен; не е животно. Може да мисли достатъчно добре, за да разговаря с нас, да спори и да се шегува. Можем ли да се отнасяме с тях като с приятели, можем ли да работим с тях и да не им отдадем някои от плодовете на това приятелство, част от придобивките на общата работа? Щом като човек има правото да дава всякакви заповеди на робота, като се изключи увреждането на човешки същества, той би трябвало да бъде достатъчно почтен, никога да не дава нареждане на робот, което уврежда робота, освен ако това се налага абсолютно от безопасността на човешкото същество. Голямата власт изисква и голяма отговорност и щом роботите имат три закона, с които се предпазват хората, нима е много да се иска хората да имат някой и друг закон, който да предпазва роботите?
Ендрю се оказа прав. Именно борбата за общественото мнение криеше ключа към съдилищата и законодателните органи и накрая бе приет закон, който определяше условията, при които бяха забранени заповеди за увреждане на роботи. В него всичко беше изключително усукано и наказанията за нарушението му бяха съвсем несъответствуващи, но принципът беше затвърден. Окончателното одобрение от Световното събрание бе прието в деня, когато почина Малка мис.
Това не бе съвпадение. Малка мис се бе държала отчаяно за живота по време на последното обсъждане и се отпусна едва когато научи за победата. Последната й усмивка бе отправена към Ендрю. Последните й думи бяха:
— Ти беше добър към нас, Ендрю.
Умря, като ръката й държеше неговата, докато синът й, жена му и децата стояха на почтително разстояние от тях.
12
Ендрю зачака търпеливо, след като секретарката изчезна във вътрешното помещение. Тя би могла да използва холографното разговорно устройство, но несъмнено бе смутена (или може би разстроена), защото имаше работа с друг робот, а не с човешко същество.
Ендрю се забавляваше, като обмисляше проблема. Можеше ли „разстроен“ да се използува вместо „смутен“, или „смутен“ можеше да се използува не само за хора, но и за роботи?
Подобни проблеми изникваха често, докато работеше над книгата си за роботите. Необходимостта да измисля изречения, за да изрази всякакви сложни понятия, несъмнено бе обогатила речника му. От време на време някой влизаше в стаята и се вглеждаше в него, а той не се опитваше да избягва погледите. Спокойно поглеждаше всеки от тях и всеки от тях на свой ред свеждаше поглед.
Накрая Пол Мартин излезе. Изглеждаше изненадан, или поне така би изглеждал, ако Ендрю би могъл да различи със сигурност изражението му. Пол бе започнал да употребява повече грим, както вече изискваше модата и за двата пола, и макар така бледите черти на лицето му да изпъкваха повече, Ендрю не го одобряваше. Той откри, че неодобрението спрямо човешки същества, стига да не го изразява с думи, не го караше да се чувствува неловко. Можеше дори да го напише. Беше сигурен, че не винаги е било така.
— Влез, Ендрю — покани го Пол. — Съжалявам, че те накарах да чакаш, но имаше нещо, което трябваше да свърша. Влез. Ти каза, че искаш да говориш с мен, но не знаех, че имаш предвид да дойдеш в града.
— Ако си зает, Пол, готов съм да почакам още.
Пол погледна движещите се сенки по циферблата на стената, която служеше като часовник, и каза:
— Имам малко време. Сам ли дойде?
— Наех автомобил.
— Някакви неприятности? — попита Пол доста загрижено.
— Не съм и очаквал неприятности. Моите права се пазят.
Пол доби по-загрижен вид.
— Ендрю, обясних ти, че този закон не може да се налага, поне при повечето условия… И ако продължаваш да носиш дрехи, все някога ще изпаднеш в беда — също като първия път.
— И единствения, Пол. Съжалявам, че си недоволен.
— Погледни от друга страна — ти си почти легенда, Ендрю, и в много отношения си прекалено ценен, за да имаш правото да рискуваш себе си… Как върви книгата?
— Наближавам края, Пол. Издателят е много доволен.
