— Добре!
— Не съм сигурен дали той е доволен от книгата като книга. Мисля, че се надява да продаде много бройки, защото е написана от робот, и затова е доволен.
— Страхувам се, че това е човешко.
— Аз не съм недоволен. Нека се продава по каквито и да са причини, тъй като това означава пари, а аз имам нужда от тях.
— Баба ти остави…
— Малка мис беше много щедра и зная, че мога да разчитам на семейството да ми помага и занапред. Но разчитам на хонорара от книгата, за да си помогна в следващия етап.
— А какъв етап ще бъде това?
— Искам да разговарям с ръководителя на „Ю. С. Роботс енд Мъкеникъл Мен“. Опитах се да си уредя среща, но досега не успях да се свържа с него. Корпорацията не ми съдейства за книгата, така че не съм изненадан, нали разбираш.
Пол явно се развесели.
— Съдействие е последното нещо, което можеш да очакваш от тях. Те не ни оказаха никакво съдействие в голямата ни битка за правата на роботите. Тъкмо напротив, и е лесно да се разбере защо. Дай права на роботите и хората няма да искат да ги купуват.
— Въпреки това — настоя Ендрю, — ако им се обадиш, ще можеш да ми уредиш среща.
— Аз не се ползувам с повече популярност сред тях от теб, Ендрю.
— Но би могъл да им намекнеш, че като ме приемат, ще успеят да отклонят кампанията на „Фейнголд и Мартин“ за подсигуряване права на роботите.
— Това няма ли да е лъжа, Ендрю?
— Да, Пол, а аз не мога да лъжа, затова трябва ти да се обадиш.
— Значи ти не можеш да лъжеш, но си способен да ме накараш аз да излъжа, така ли? Непрекъснато заприличваш все повече на човек, Ендрю.
13
Не беше лесно да се уреди дори с тежестта на името на Пол. Но накрая срещата се състоя и Харли Смайт-Робъртсън, който по майчина линия произхождаше от основателя на корпорацията и бе поставил тирето в името си, за да не се забравя, имаше напълно нещастен вид. Той наближаваше пенсионна възраст и през целия период, докато беше президент, се бе посветил на проблема за правата на роботите. Сивата му коса бе като залепена на тънък пласт върху черепа, лицето му не беше гримирано и той от време на време поглеждаше Ендрю с неокрита враждебност.
— Сър — започна Ендрю, — преди близо един век Мертън Мански от вашата корпорация ми каза, че математиката, с която се определя разполагането на позитронните схеми, е толкова сложна, че позволява само приблизителни решения и поради това моите способности не биха могли напълно да се предвидят.
— Това е било преди един век — Смайт-Робъртсън се поколеба и добави с леден глас: — сър. Вече не е така. Сега нашите роботи се изработват с голяма точност и се обучават специално за работата, която трябва да извършват.
— Да — потвърди Пол, който бе дошъл, както сам каза, за да се увери, че корпорацията ще „играе честно“, — и в резултат моята секретарка трябва да получава точни указания, когато събитията се отклонят от конвенционалните, макар и съвсем малко.
— Щеше да ви бъде значително по-неприятно, ако тя импровизираше — отвърна Смайт-Робъртсън.
— В такъв случай вие вече не произвеждате роботи, подобни на мен, които могат да се нагаждат — рече Ендрю.
— Вече не.
— Изследванията, които направих във връзка с книгата ми — продължи Ендрю, — показват, че аз съм най-старият робот, който е активно действащ сега.
— Най-старият сега — съгласи се Смайт-Робъртсън — и най-старият завинаги. Най-старият, който въобще ще съществува. Никой робот не е полезен след двадесет и петата си година. Те се прибират от корпорацията и се заместват с нови модели.
— Никой от роботите, които се произвеждат сега, не е полезен след двадесет и петата си година — каза Пол любезно. — Ендрю е изключение в това отношение.
Ендрю, придържайки се към набелязания си план, продължи:
— В качеството си на най-стария робот в света и най-приспособим не съм ли достатъчно необикновен, за да заслужа по-специално отношение от страна на компанията?
— Съвсем не — заяви с леден глас Смайт-Робъртсън. — Вашата необикновеност е неудобство за компанията. Ако бяхте даден под наем, а не направо продаден по някакво нещастно стечение на обстоятелствата, отдавна щяхте да бъдете заменен.
— Точно в това е същността — рече Ендрю. — Аз съм свободен робот и се самопритежавам. Поради това идвам при вас и ви моля да ме замените. Вие не можете да го направите без съгласието, на собственика. В днешни дни такова съгласие изнудвачески се поставя още като условие в договора за даване под наем, но по мое време не беше така.
Смайт-Робъртсън имаше едновременно стреснат и озадачен вид и за миг настъпи мълчание. Ендрю се бе загледал в холографното изображение на стената. То представляваше смъртна маска на Сюзън Келвин, светица-покровителка на всички специалисти по роботика. Тя бе умряла преди близо два века, но в резултат на работата над книгата си Ендрю я познаваше толкова добре, че дори би могъл да убеди себе си, че я е срещал, докато е била жива.
— Как бих могъл да ви заменя? Ако ви заменя за робот, как ще мога да дам новия робот на вас като собственик, след като със самия акт на заменяне вие ще престанете да съществувате? — каза Смайт- Робъртсън и се усмихна мрачно.
— Съвсем не е трудно — намеси се Пол. — Личността Ендрю се съдържа в неговия позитронен мозък — единствената му част, която не може да се замени, без да бъде създаден нов робот. Поради това именно позитронният мозък е Ендрю, собственикът. Всяка друга част от тялото на робота може да се замени, без да се засегне личността му, а тези други части са притежание на мозъка. Бих казал, че Ендрю иска да достави на мозъка си ново тяло на робот.
— Точно така — заяви спокойно Ендрю. Той се обърна към Смайт-Робъртсън. — Вие сте произвеждали андроиди, нали? Роботи, които имат външен вид на хора, дори до структурата на кожата?
— Да, произвеждахме — отвърна Смайт-Робъртсън. — Те работеха много добре със синтетичните си кожи и сухожилия. В тях нямаше метал никъде освен в мозъка и въпреки това бяха здрави като металните роботи. Дори по-здрави при еднакво тегло.
Пол се заинтересува.
— Не го знаех. Има ли много от тях продадени?
— Нито един — отвърна Смайт-Робъртсън. — Те бяха значително по-скъпи от металните модели и проучванията на пазара показаха, че няма да бъдат приети. Видът им беше прекалено човешки.
— Но както разбирам, корпорацията е запазила специалните си възможности в това отношение — рече Ендрю. — И щом е така, аз искам да бъда заменен с органичен робот, андроид.
Пол беше изненадан.
— Господи! — възкликна той.
— Напълно невъзможно! — заяви твърдо Смайт-Робъртсън.
— Защо да е невъзможно? — попита Ендрю. — Ще заплатя всякаква разумна сума, разбира се.
— Ние не произвеждаме андроиди — отговори Смайт-Робъртсън.
— Вие не желаете да произвеждате андроиди — намеси се веднага Пол. — А това не означава, че не можете да ги произвеждате.
— Въпреки това производството на андроиди е против обществената ни политика — заяви Смайт- Робъртсън.
— Няма закон, който да го забранява — каза Пол.
— Въпреки това ние не ги произвеждаме и няма да ги произвеждаме.
