Пол се изкашля, за да прочисти гърлото си.
— Мистър Смайт-Робъртсън, Ендрю е свободен робот, който може да се възползува от закона, гарантиращ правата на роботите. Предполагал, че го съзнавате?
— Прекалено добре дори.
— Този робот в качеството си на свободен робот предпочита да носи дрехи. В резултат него често го унижават неразумни човешки същества въпреки закона срещу унижаване на роботите. Трудно е да се преследват неуточнени нарушения, които не предизвикват общо неодобрение сред онези, които трябва да решават кой е виновен и кой невинен.
— Нашата фирма разбра това още от началото. За съжаление фирмата на вашия баща не можа да го разбере.
— Баща ми почина — рече Пол, — но аз виждам тук явно нарушение и явен виновник.
— За какво говорите? — заинтересува се Смайт-Робъртсън.
— Моят клиент, Ендрю Мартин — той току-що ми стана клиент, — е свободен робот, който има правото да поиска от „Ю. С. Роботс енд Мъкеникъл Мен“ да извърши замяна, каквато корпорацията извършва за всеки притежател на робот на повече от двадесет и пет години. Всъщност корпорацията настоява за подобни замени. — Пол се усмихна и напълно спокойно продължи. — Позитронният мозък на моя клиент е притежател на тялото на клиента ми, а то е доста по-възрастно от двадесет и пет години. Позитронният мозък иска да бъде сменено тялото и предлага да заплати разумна цена за андроидно тяло. Ако откажете, ще унижите моя клиент и ние ще заведем дело. Общественото мнение едва ли би подкрепило искането на някой робот в подобен случай, но нека ви напомня, че „Ю. С. Роботс“ не е популярна сред обществото. Дори онези, които най-много използват и печелят от роботи, се отнасят с подозрение към корпорацията. Това вероятно е остатък от времето, когато роботите всяваха страх. Може да е и негодувание срещу мощта и богатството на корпорацията, която притежава световен монопол. Каквато и да е причината, негодуванието съществува и мисля, че ще предпочете да не се забърквате в съдебен процес, още повече че моят клиент е богат, ще живее още много векове и няма причина да не води битката вечно.
Омайт-Робъртсън бавно почервеня.
— Вие се опитвате да ме принудите…
— Не ви принуждавам нищо — заяви Пол. — Ако пожелаете да откажете да изпълните разумното искане на моя клиент, можете да го сторите и ние ще си отидем, без да кажем дума повече. Но ще заведем дело, тъй като имаме това право, и ще видите, че накрая ще загубите.
— В такъв случай… — запъна се Смайт-Робъртсън и млъкна.
— Виждам, че ще се съгласите — рече Пол — Може би ще проявите нерешителност, но накрая ще се съгласите. Позволете ми в такъв случай да ви уверя в още нещо. Ако в процеса на прехвърляне на мозъка на моя клиент от сегашното му тяло в органичното той бъде макар и най-леко увреден, аз няма да се успокоя, докато не срина корпорацията със земята. Ако е необходимо, ще взема всички възможни мерки, за да мобилизирам общественото мнение срещу корпорацията, в случай че дори една нишка от платинено- иридиевия мозък на клиента ми бъде повредена. — Той се обърна към Ендрю и го попита: — Съгласен ли си с мен, Ендрю?
Ендрю се двоуми доста време. Това означаваше да се съгласи с лъжа, изнудване, дразнене и унижаване на човешко същество. Но няма физическо увреждане, няма физическо увреждане, каза си той. Накрая успя да произнесе едва чуто:
— Да.
14
Беше също като да те създават отново. Цели дни, седмици и накрая месеци Ендрю се чувствуваше, сякаш не е същият, и най-простите действия водеха до съмнения.
Пол беше побеснял от гняв.
— Повредили са те, Ендрю. Ще трябва да заведем дело.
Ендрю заговори много бавно:
— Не трябва. Никога няма да докажеш зъл…
— Зъл умисъл?
— Зъл умисъл. Освен това ставам все по-силен, по-добре се чувствам. Това е от тре…
— Тревогата?
— Травмата. Все пак никога досега не е извършвана такава оп… о… оп…
Ендрю усещаше мозъка си отвътре. Никой друг не би могъл да го стори. Той знаеше, че е добре, и през месеците, които му бяха необходими, за да се научи на пълна координация и позитронно взаимодействие, той прекарваше часове пред огледалото.
Не беше напълно очовечен! Лицето му беше безизразно — прекалено безизразно, а движенията прекалено отмерени. Липсваше им безгрижната грациозност на човешкото същество, но може би това щеше да дойде с времето. Поне сега можеше да носи дрехи, без да изпъква нелепата аномалия на подаващото се от тях метално лице.
Накрая един ден той заяви:
— Ще започна отново работа.
— Това означава, че си добре — засмя се Пол. — Какво ще правиш? Нова книга?
— Не — отвърна Ендрю. — Живея твърде дълго, за да може някоя професия да ме увлече така, че да не ме пуска. Имаше време, когато бях преди всичко художник, и мога да се върна към това. Имаше време, когато бях историк, и може отново да се заема с писане. Но сега искам да стана робобиолог.
— Искаш да кажеш робопсихолог?
— Не. Това би означавало да изучавам позитронните мозъци, а засега ми лиспва подобно желание. Робобиологът според мен трябва да се занимава с тялото, което е прикрепено към този мозък.
— Това не е ли специалист по роботика?
— Специалистът по роботика работи с метални тела. Аз ще изучавам органичното хуманоидно тяло, каквото само аз притежавам, доколкото ми е известно.
— Стесняваш си полето на действие — каза замислено Пол. — Като художник всички представи ти принадлежаха; като историк се занимаваше предимно с роботи; като робобиолог ще си зает само със себе си.
— Така изглежда — кимна утвърдително Ендрю.
Ендрю трябваше да започне отначало, защото не познаваше дори основите на биологията, не знаеше почти нищо за науката. Той се превърна в постоянен посетител на библиотеките, където се заседяваше с часове при електронните индикатори и изглеждаше напълно нормално, облечен в дрехи. Малцината, които знаеха, че е робот, не му пречеха.
Създаде лаборатория в допълнителната стая, която пристрои към къщата, а библиотеката му нарасна.
Минаха години и един ден Пол го посети и каза:
— Жалко, че вече не се занимаваш с историята на роботите. Корпорацията „Ю. С. Роботс“ възприема радикално нова политика.
Пол бе остарял и увредените му очи бяха заменени с фотооптични клетки. В това отношение се беше приближил до Ендрю.
— Какво са направили? — заинтересува се Ендрю.
— Произвеждат компютри-централи, всъщност гигантски позитронни мозъци, с всеки от които са свързани чрез микровълни десетки до хиляди роботи. Самите роботи нямат мозъци. Те са само крайници на гигантския мозък и са физически отделени от него.
— Това по-ефикасно ли е?
— Фирмата твърди, че да. Смайт-Робъртсън създаде новото направление, преди да умре, и ми се струва, че това е удар по теб. „Ю. С. Роботс“ е решена да не произвежда роботи, които могат да й създават неприятности като теб, и поради това разделя мозъка от тялото. Мозъкът няма да има тяло, което да иска да подмени; а тялото няма да има мозък, който да иска каквото и да било.
— Изумително е, Ендрю — продължи Пол, — какво влияние оказа ти върху историята на роботите. Твоят
