Сали

— Това нещо е преработка — казах след миг-два.

— Е та какво? — отвърна хапливо той. — Моя работа е. Задигнах едно бракувано шаси, намерих запаметяващо устройство, което пасваше, и си направих автобус. Какво като е така?

Трябваше да проверя, затова отскубнах капака на разпределителното табло.

— Какво по дяволите правиш? Махай се оттам — Гелхорн нанесе рязък, вцепеняващ удар по лявото ми рамо.

— Не искам да навредя на автобуса в никакъв случай — отблъснах го. — За какъв ме взимате? Искам само да видя някои връзки.

Един поглед ми бе достатъчен.

— Вие сте некадърник, мърляч — обърнах се към него вбесен. — Не сте имали право да монтирате този двигател. Защо не сте потърсили специалист роботехник?

— На луд ли ти приличам?

— Дори и с откраднат двигател нямате право да постъпвате по този начин. Аз на човек не бих причинил това, което вие сте причинили на двигателя. Спойки, лепенки и скоби! Това е жестоко!

— Нали работи?

— Ами да, работи, но за буса сигурно е адско мъчение. Човек може да живее с остра мигрена и с артритни болки, но това няма да е нормален живот. Този автобус страда!

— Млъквай! — Гелхорн хвърли бърз поглед през прозореца към Сали, която се бе приближила възможно най-близко до автобуса, после провери дали всички врати и прозорци са заключени. — А сега да се махаме оттука, преди да се върнат другите коли. Дотогава ние ще сме далеч.

— А каква ще е ползата за вас?

— Твоите коли един ден ще свършат бензина, нали? Ти не си ги направил така, че сами да си пълнят резервоарите, така ли е? Тогава ние ще се върнем и ще си довършим работата.

— Те ще ме търсят. Госпожа Хестър ще се обади в полицията.

Но той си знаеше своето, не искаше даже да ме чуе — включи рязко на скорост и потеглихме. Сали моментално ни последва, с което предизвика смеха на Гелхорн:

— Какво може да направи, щом като си тук при мен?

Изглежда Сали също го разбра. Тя набра скорост, изпревари ни и изчезна. Гелхорн отвори прозореца откъм своята страна и се изплю.

Автобусът се движеше тежко по тъмния път. Двигателят му тракаше неравномерно.

Гелхорн намали почти докрай светлините. Единствено фосфоресциращата зелена ивица по средата на пътя блестеше на лунната светлина и ни предпазваше да не се блъснем в дърветата. Всъщност движение нямаше, с изключение на две коли, които пътуваха в обратна посока. В нашето платно не се виждаше нищо нито пред нас, нито след нас.

Аз пръв долових шума от затварящи се врати. Отривист и рязък в среднощната тишина, той се чу първо отляво, после отдясно. Ръцете на Гелхорн трепереха, когато той тресна яростно с юмрук командата за по- висока скорост. Изведнъж измежду група дървета блесна сноп ярка светлина и ни заслепи. Иззад мантинелата от насрещното платно светнаха фарове друг сноп. Само след четиристотин метра на кръстовището гумите на някаква кола изсвириха пронизително, когато тя изскочи стремително и закова спирачки пред нас.

— Сали е довела останалите коли — обясних спокойно. — Мисля, че си обкръжен.

— И какво? Какво могат да ми направят? — Гелхорн се наведе над контролното табло, втренчил поглед през предното стъкло и процеди през зъби: — А ти, дъртако, да не си мръднал.

Не можех. Бях съсипан, лявата ми ръка гореше. Различавах ясно шума от двигателите на все повече коли. От време на време някои от тях започнаха да заглъхват — изведнъж ми се стори, че моите коли разговарят помежду си.

Зад нас множество клаксони засвириха едновременно. Обърнах се, а Гелхорн веднага прикова очи в огледалото за обратно виждане. По двете платна откъм гърба ни прииждаха цяла дузина коли.

Гелхорн извика и започна да се смее като обезумял, докато аз се разкрещях:

— Спри! Спри автобуса!

На по-малко от километър пред нас стоеше Сали, осветена от два седана, застанали встрани от шосето. Стройната й снага препречваше пътя под прав ъгъл. Две коли от колоната зад нас се стрелнаха към насрещното платно. След като се изравниха с нас, продължиха да се движат успоредно без да изостават, за да попречат на Гелхорн да се отбие.

Но той нямаше никакво намерение да се отбива. Напротив — натисна копчето за пределна скорост и не отдръпна пръста си от него:

— Вече няма шега. Този автобус е най-малко пет пъти по-тежък от нея, дъртако. Просто ще я пометем от пътя като мъртво коте.

Знаех, че може да го направи. Автобусът бе на ръчно управление, а Гелхорн натискаше копчето за „пълен напред“. Знаех, че ще го направи.

Нямах голям избор. Свалих стъклото, подадох глава навън и закрещях:

— Сали! Махни се от пътя. Сали!

Виковете ми бяха удавени в агонизиращия вой на спирачки. Усетих тласък и политнах напред. Гелхорн изпуфтя ядосан.

— Какво стана? — въпросът ми прозвуча глупаво, ясно виждах, че сме спрели.

Ето това се бе случило. А между автобуса и Сали нямаше и два метра. Макар върху й да връхлиташе кола с тегло, което надхвърляше нейното пет пъти, Сали не бе помръднала. Куражлия момиче!

Гелхорн дърпаше ръчката за ръчно управление и нареждаше гневно:

— Трябваше да го направи, трябваше.

— Не и при начина, по който си прикачил двигателя, майсторе. Всяка една от веригите би могла да направи засечка.

Набеденият специалист ме изгледа разгневен. Яростта направо го разяждаше отвътре, изригваше дълбоко в гърлото му като ръмжене, на което той не даваше воля. Разрошен, със сплъстена на челото коса, той вдигна юмрук:

— Това ти беше последната забележка, дъртако.

Знаех, че пистолетът е готов да гръмне.

Натиснах здраво с гръб вратата на микробуса и следях как ръката му се вдига. Веднага щом вратата се отвори, аз се претърколих навън и паднах шумно на земята. След мен вратата се затръшна отново.

Изправих се на колене точно в мига, когато Гелхорн безуспешно опита да се пребори с автоматичния прозорец. После се прицели през стъклото, но така и не успя да стреля. Автобусът изведнъж потегли с оглушителен рев, а Гелхорн политна назад.

Сали вече не препречваше пътя и аз едва успях да видя проблясващите задни фарове на автобуса, който се отдалечаваше бързо по магистралата.

Бях изнемощял до краен предел. Седнах направо там, насред шосето и захлупих глава върху ръцете си. Опитах се да си поема дъх след всичко случило се тази нощ.

След миг-два чух някаква кола да спира тихо до мене. Когато вдигнах очи, видях Сали. Тя бавно — човек би могъл да каже дори любящо — отвори предната си врата.

Никой не бе сядал зад волана на Сали вече пет години, изключвам Гелхорн, разбира се… Знаех колко ценна е за една кола такава независимост. Затова оцених жеста, но не го приех:

— Благодаря, Сали. Ще взема някоя от по-новите коли.

Изправих се и се обърнах, но тя умело направи пирует и застана отново пред мен. Не можех да нараня чувствата й. Този път влезнах. На предната седалка се носеше свежо ухание на винаги безупречно чисто поддържан автомобил. Легнах, изпълнен с благодарност, а моите момичета и момчета плавно, безшумно и бързо ме докараха вкъщи.

Следващата вечер госпожа Хестър силно развълнувана ми донесе разпечатка на новините по радиото:

— Говорят за господин Гелхорн. Онзи мъж, който дойде да говори с Вас.

— И какво за него? — страхувах се от отговоря й.