Айзък Азимов
Сали
Сали се движеше по пътя край езерото, помахах й с ръка и я извиках по име. За мен винаги е било удоволствие да виждам Сали. Харесват ми всичките, разбира се, но тя е най-хубава измежду тях. Не може да има никакъв спор по този въпрос.
Когато й помахах, тя ускори бавно ход. При това си личеше, че достойнството й изобщо не е накърнено. Не е от докачливите. Ускори ход толкова, колкото да ми покаже, че също се радва да ме види.
— Това е Сали — обърнах се към мъжа до мене.
Той ми се усмихна в отговор и кимна разбиращо.
Госпожа Хестър бе въвела гостенина преди малко и го представи:
— Господин Гелхорн, Джейк. Нали си спомняш, че той ти изпрати писмо с молба за среща?
Спомням си само на думи, разбира се. Аз имам да върша хиляди неща из Стопанството и не мога да си губя времето с пощата. Затова използвам услугите на госпожа Хестър, която живее съвсем наблизо. Върши си работата прилежно и не тича за всяка дреболия при мене. Но най-вече обича Сали. Докато някои хора не ги обичат.
— Радвам се да се запознаем, господин Гелхорн — тръгнах към гостенина.
— Реймънд Дж. Гелхорн — уточни той и ми подаде ръка, аз се отдръпнах малко назад.
Мъжът бе доста едър, с половин глава по-висок, а също и доста по-едър от мен. Сигурно бе приблизително на половината на моите години, около трийсет. Чернокос, сресан на път по средата и гладко зализан, а надолу коса с тънки, старателно подрязани мустачки. Лицевите му кости бяха масивни, особено челюстите в основата под ушите бяха особено масивни и му придаваха вид на човек, който страда от лека форма на заушка. Във филмите той би бил злодеят, затова предположих, че е добро момче. Това ясно показва, че видеото не винаги греши.
— Аз съм Джейкъб Фолкърс. С какво мога да ви помогна?
Той се засмя. Усмивката му бе огромна, широка и показваше пълна с бели зъби уста:
— Бихте могли да ми поразкажете за вашето Стопанство, ако нямате нещо против.
Чух зад себе си шума от приближаването на Сали и протегнах ръка. Тя се плъзна точно под дланта ми и спря. Усетих допира на топлия й, лъскав от емайл-лака калник.
— Хубав автомобил — каза Гелхорн.
Това е един от изразите, които използват по неин адрес. Сали е модел 2045-а, с подвижен покрив, позитронен двигател „Хенис Карлтън“ и шаси „Армат“. Тя има най-изчистената и фина линия, която съм виждал сред всичките модели коли, без изключение. Стана ми любимка преди пет години и оттогава аз влагам в нея всичките си идеи за съвършена кола. През цялото това време нито едно човешко същество не бе сядало зад волана й.
Нито веднъж.
— Сали — потупах я нежно, — запознай се с господин Гелхорн.
Бръмченето от двигателя на Сали прозвуча малко възбудено. Заслушах се внимателно дали нещо няма да изтрака. Напоследък чувах тракане в двигателите на почти всички коли. Смяната на бензина не бе довела до подобрение. Но гласът на Сали се носеше гладък като лъскавия й емайл-лак.
— Всички ваши коли ли си имат имена!? — на Гелхорн явно му бе забавно, но госпожа Хестър не обичаше хората да се присмиват на Стопанството.
— Задължително — отвърна рязко тя. — Колите си имат своите индивидуални особености. Нали така, Джейк? Седаните са от мъжки пол, а откритите коли са от женски.
— И в различни гаражи ли ги държите, мадам? — насмешливата усмивка отново се появи на лицето на госта.
В отговор госпожа Хестър го стрелна с гневен поглед.
— Дали бих могъл да поговоря с вас насаме, господин Фолкърс? — обърна се към мен Гелхорн.
— Зависи — отговорих. — Репортер ли сте?
— Не, господине. Търговски посредник съм. Нито дума от нашия разговор няма да бъде публикувана. Уверявам ви, че лично аз съм заинтересуван всичко да остане в тайна.
— Хайде да повървим по пътеката. Нататък има пейка, можем и да поседим.
Отправихме се към нея, а госпожа Хестър си тръгна. Сали пое след нас.
— Нямате нищо против Сали да ни придружава, нали? — запитах гостенина.
— В никакъв случай. Тя не може да издаде на никой разговора ни, нали? — търговският посредник се разсмя над собствената си шега, протегна ръка и потърка капака на колата.
Тогава двигателят на Сали забръмча по-силно и Гелхорн бързо отдръпна ръката си.
— Не е свикнала с непознати — обясних аз.
Седнахме на пейката под големия дъб, откъдето зад малкото езерце можехме да виждаме частната скоростна писта. Времето се беше затоплило и по-голямата част от колите бяха навън, поне трийсетина от тях. Дори от това разстояние виждах как Джеремая извършва обичайния си номер: неусетно се прокрадва зад някой спокоен по-стар модел, след което внезапно се понася с бясна скорост и също така ненадейно спира, за да оглуши с воя на спирачките си всичко наоколо. Така преди две седмици принуди стария Ангъс да излезе по-далеч от пистата. Изключих двигателя му за два дни, но не постигнах нищо. И изглежда нищо не може да се направи, защото работата е в това, че Джеремая е от спортните модели. А те са ужасно буйни глави.
— Е, господин Гелхорн, бихте ли ми казали защо ви е нужна тази информация?
Но гостенинът ми все още се оглеждаше:
— Това тук наистина е поразително място, господин Фолкърс.
— Предпочитам да ме наричате Джейк. Всички ми казват така.
— Добре, Джейк. Колко коли имаш тук?
— Петдесет и една. Всяка година се сдобиваме с по една-две нови коли. А една година получихме пет коли наведнъж. Досега не сме загубили нито една. Всичките се движат безотказно. Имаме дори екземпляр от модела „Мат-о-Мот“ от 15-та. И той е в движение. Един от първите автоматици. С него започнахме.
Добрият стар Матю. Сега почти по цял ден седеше в гаража, а някога бе прототипът на колите с позитронни двигатели. Това бе времето, когато само слепите ветерани от войната, парализираните и държавните глави караха автоматици. Но моят шеф Самсън Харидж имаше толкова пари, че можеше да си позволи такава кола. Тогава аз бях негов шофьор.
Тази мисъл ме накара да се почувствам стар. Спомних си времето, когато в целия свят нямаше нито един автомобил с достатъчна памет, за да се прибере сам в къщи. Аз карах едни мъртви машинарии, които през цялото време имаха нужда от човешка ръка, да ги направлява. Всяка година тези машини убиваха десетки хиляди хора.
Автоматиците оправиха това положение. Позитронният мозък може да реагира много по-бързо от човешкия, затова си струваше хората да не посягат към волана. Човек влизаше в колата, натискаше копчетата, с които определяше маршрута и я оставяше сама да се движи.
Сега това е съвсем естествено за нас, но аз помня кога се появи първият закон, който забраняваше движението на стари коли по магистралите и задължаваше пътуването да става само с автоматици. Господи, какъв ропот се надигна! Ругаеха закона как ли не, обвиниха го във всички грехове от комунизъм до фашизъм, но той прочисти магистралите и спря убийствата. А и пътуването стана много по-леко за хората.
Разбира се, автоматичните коли бяха от десет до сто пъти по-скъпи от ръчно управляваните, затова тези, които можеха да си позволят собствен автомобил от новата модификация, не бяха много. Индустрията се специализира в производството на омнибуси-автоматици. По всяко време можеше да се обадиш на някоя компания и след минути пред вратата ти спираше такава машина, която те откарваше където пожелаеш. Съвсем обичайно бе да пътуваш с други хора в една и съща посока, но какво лошо има в това?
Виж, Самсън Харидж си купи автоматик. И аз отидох при него точно на минутата, в която автомобилът пристигна. Тогава той за мене още не беше Матю. И през ум не ми минаваше, че един ден ще стане най- старият член на Стопанството. Знаех само, че ми отнема работата и го мразех.
— Вие повече няма да имате нужда от мен, нали, господин Харидж? — запитах веднага.
— Каква треска те тресе, Джейк? Да не мислиш, че ще се доверя на измишльотина? Ти оставаш зад волана.
