често: понякога набързо прибират книжа в сейфа, защото чекмеджето им е заето с неоценени изпитни работи и разбира се оттам повече нищо не вижда бял свят. В този сейф намерихме малки стъкленици с едва различими надписи, в които имаше жълти кристали; няколко брошури от Втората световна война, които бяха надписани като „забранени“; копие на стара студентска книжка и кореспонденция относно евентуален пост на директор по изследванията за Американ Електрик отпреди десет години. И учебник по химия на гръцки.

Драсканиците също бяха там. Всичките листове, събрани и навити на руло, завързано с гумена лента също като студентска диплома, но на тях нямаше заглавие. Около двайсетина листа бяха нашарени с мастилени знаци, малки, нанесени до педантичност точно…

Аз взех един от тези листове. Не мисля, че който и да е човек по света струва повече от един лист хартия. И съм сигурен, че никой човек на света, освен един-единствен, не е знаел, че загубата на един определен лист, както и на живота му, така ще съвпаднат. Според волята на правителството.

Подхвърлих листа на Кейсър като да го бях намерил запилян някъде в района на университета.

Професорът се загледа съсредоточено, обърна го от другата страна, където нямаше нищо. Погледът му се плъзна надолу и нагоре. Накрая той каза:

— Не знам какво е това.

Аз не казах нищо. Просто си взех листа, сгънах го и го пъхнах във вътрешния джоб на сакото си.

А Кейсър добави сприхаво:

— Вие се заблуждавате, че учените могат да погледнат някакво уравнение и да кажат „А, да“, а после да напишат цяла книга за него. Математиката не съществува сама за себе си. Тя е опростен код, разработен, за да описва физични или философски концепции. Всеки човек може да я пригоди към собствените си нужди. Никой не може да погледне един символ и да бъде сигурен за значението му. Досега учените са използвали всяка буква от азбуката, голяма, малка и ръкописна; и всяка символизира различни неща. Използвани са обикновени, готически, гръцки, главни и малки, дори и еврейски букви. Различните учени използват различни символи за едни и същи неща и еднакви символи за различни. Именно затова, ако покажете една такава страница на някой без да му обясните какъв е бил обектът на изследването или поне не му кажете каква символика е използвана, той няма да разбере нищо.

— Но вие казахте, че той е работил върху квадрополните моменти. Това не прави ли страницата по- смислена? — попитах като потупах мястото на гърдите си, където листчето стоеше от два дена.

— Не мога да кажа. Не видях нито една от стандартните връзки, които очаквах да са налице. Или поне не разпознах нито една, но не мога да съм сигурен.

Кейсър помълча минута и продължи:

— Вижте, защо не проверите при студентите му?

— Имате предвид студентите му? — вдигнах учудено вежди.

— Не, за бога — подразни се той. — Студентите, които му помагат в изследванията! Кандидат- докторантите. Те работеха с него и ще знаят някои детайли от работата му по-добре от мен или от който и да било друг във факултета.

— Това е идея — подхвърлих небрежно.

Наистина беше. Не знам защо сам не се сетих. Сигурно, защото е естествено да се мисли, че професорът знае повече от студента.

Кейсър си оправяше ревера, когато аз излизах.

— И между другото — каза той, — смятам, че сте на погрешна следа. Това не е колегиално и нямаше да го кажа при обикновени обстоятелства, но Тайуд не е особено ценен в професията. О, признавам, той е чудесен лектор, но изследванията му никога не са предизвиквали респект. Винаги клони към чисто теоретизиране, без то да бъде подкрепено от експериментални доказателства. Този ваш лист сигурно е пак нещо такова. Никой не би поискал да го… м-м… отвлече заради това.

— А, така ли? Разбирам. Имате ли някаква представа защо го няма или къде е отишъл?

— Нищо конкретно — присви устни Кейсър. — Всеки знае, че той е болен човек. Преживя удар преди две години, вследствие на който цял семестър не можа да преподава. Не се оправи изцяло. Лявата му страна бе парализирана известно време. Той дори още продължава да накуцва. Втори удар би го убил, а може да го сполети всеки момент.

— Мислите, че е мъртъв ли? — попитах.

— Възможно е.

— Къде е тогава тялото?

— Ами… това е ваша работа, мисля.

Прав беше и аз си тръгнах.

Разговарях с всеки един от четирите ученика на Тайуд сред невероятния хаос, наречен изследователска лаборатория. В тези изследователски лаборатории обикновено има по двама обещаващи студенти. Да кажем, че са двама в морето от свободно движещо се население, което се подновява изцяло всяка година.

Вследствие на това уредите в лабораториите са прибрани. По работните маси е онова, което се използва постоянно, а в три или в четири от най-удобните чекмеджета има резервни части или разни приспособления. В по-недостъпните чекмеджета, по рафтове, които стигат до тавана, по разни ъгли е пълно с всякакви пособия, останали от предишните поколения… чудати неща, които не влизат в употреба, но и никога не се изхвърлят. Твърди се, че всъщност нито един студент не знае точно какво има в лабораторията му. Четиримата ученици на Тайуд бяха разтревожени. Но трима бяха загрижени предимно за собственото си положение. Вероятно заради евентуалните последствия, които отсъствието на Тайуд можеше да окаже върху „проблемите“ им. Пуснах тримата (надявам се, че те вече са получили дипломите си) и повиках четвъртия отново.

Той беше най-неподатливият измежду тях и най-необщителният, което аз сметнах за добър знак. И ето, че сега седеше вдървено на стола с висока облегалка отдясно на бюрото, докато аз се излегнах в един стар, скърцащ люлеещ се стол и килнах шапка към темето си. Името на момчето е Едуин Хоу, той си получи дипломата.

Сигурен съм, защото сега е голяма клечка в Министерството на Науката.

— Вие вършите същата работа, както и останалите момчета, предполагам?

— Всичко тук е един вид ядрени изследвания.

— Но не всичко е едно и също, нали?

— Ние подхождаме от различни страни — поклати той бавно глава. — Трябва да се занимаваш с нещо точно установено, в противен случай няма да има какво да публикуваш. Трябва да получим дипломите си.

Каза го така, както аз или вие бихме казали: „Трябва да си изкарваме хляба.“ Навярно за тях това е едно и също.

— Добре. И от какъв ъгъл подхождате Вие?

— Аз правех математическите изчисления, имам предвид заедно с Тайуд.

— Какви изчисления?

Той се усмихна тънко-тънко и доби същото изражение, както професор Кейсър сутринта. Нещо от рода на: „Ти наистина ли си мислиш, че мога да обясня всичките си възвишени мисли на такъв дребен глупак като тебе?“ Но на глас каза:

— Доста сложно е за обяснение.

— Ще ви помогна — казах. — На това ли прилича? — подхвърлих му листа.

Той дори не го погледна отблизо. Направо го грабна и нададе тих вопъл:

— Откъде го взехте?

— От сейфа на Тайуд.

— Имате ли останалата част?

— Тя е на сигурно място — на този въпрос не исках да му отговарям.

Едуин се успокои малко… съвсем малко:

— Не сте го показвали на никого, нали?

— Показах го на професор Кейсър.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×