Съвременният вълшебник

Професор Джоунс отпиваше спокойно от чая си, който бе приготвил сам. Държеше се благопристойно и дискретно, както подобава на джентълмен в присъствието на двама пламенно влюбени, които внезапно са се оттеглили в съседната стая.

— Вие сигурно не се нуждаете от моето присъствие.

— Наистина имам нужда от вас, сър. С удоволствие бих обсъдил едно от вашите научни постижения.

— Но вие сте в такава ситуация…

— Професоре! — изписка Алис.

— Хиляди извинения, скъпа моя — обърна се Джоунс към нея с влизането си в кабинета. — Моят мухлясал, стар мозък е наблъскан със смехотворни фантасмагории. Мина много време откакто аз… — тук той отпи голяма глътка от чая си (доста силен чай) и в същия миг отново бе самият той.

— Професоре, това мило дете се отзова за вас като за съвременен вълшебник и това ми напомни веднага „Вълшебникът“ на Гилбърт и Съливан — каза Найтли.

— Кои са тези Гилбърт и Съливан? — запита невъзмутимо професорът.

Найтли погледна отчаяно нагоре, сякаш за да определи посоката на неизбежната в този случай гръмотевица и да се предпази от нея.

— Сър Уилям Гилбърт и сър Артър Съливан са написали текстовете и музиката за най-великите музикални комедии, които светът някога е виждал. Заглавието на една от тях е „Вълшебникът“. В нея също се говори за еликсир — с високо нравствено въздействие, който не влияе на семейни хора, но който отклонява младата героиня от красиви млади любовници към по-възрастни мъже.

— И това остава така? — запита професорът.

— Не… Знаеш ли, скъпа моя, движенията на пръстите ти по врата ми, вместо да предизвикат приятно усещане, доста ме разсейват… Младите влюбени отново се събират, професоре.

— Така значи — възкликна Джоунс. — Ами тогава, имайки предвид голямата прилика между художествената измислица и живота, навярно развръзката в пиесата ще ни помогне да определим по какъв начин Алис и Александър отново да се съберат. Предполагам, че вие нямате желание да изживеете живота си без една ръка.

— Аз нямам желание да се събирам с Александър — възпротиви се Алис. — Искам си само моя Николас.

— Към тази освежителна гледна точка би могло да се добави нещо — отбеляза Найтли, — но няма как, трябва да се служи на младостта. Случаят в пиесата има развръзка и точно за нея ми се иска да поговорим — усмихна се той дружелюбно. — Там въздействието от еликсира е неутрализирано напълно от джентълмена, който го създава. Този джентълмен, с други думи, сте вие.

— И какви са действията му?

— Самоубийство! Просто самоубийство! То остава необяснено от авторите, ефектът от това самоубийство е да прекъсне…

— Уважаеми господине — професор Джоунс си бе възвърнал самообладанието, — може ли да отбележа само, че независимо от моите чувства към младите хора, замесени в този тъжен случай, не мога при никакви обстоятелства да се съглася на саможертва. Такова действие вероятно би се оказало изключително ефикасно при обикновените любовни еликсири или магии, но моят аматогенен първоизточник, държа да ви уверя, няма да се повлияе от смъртта ми.

— Опасявах се, че е така — въздъхна тежко Найтли. — Всъщност, между нас казано, краят на пиесата никак не е добър, навярно е най-слаб в сравнение с останалите им произведения — той вдигна взор към небесата в смирена молба за прошка от душата на Уилям Гилбърт. — Съшит е с бели конци. Не е заложен както трябва предварително в пиесата. И така наказанието пада върху един човек, който не го заслужава. Накратко казано, пиесата за съжаление изобщо не съответства на гения на Гилбърт.

— Възможно е това изобщо да не е работа на Гилбърт, а някакъв некадърник да се е намесил и да е объркал всичко — допусна професор Джоунс.

— Няма писмени доказателства.

Но изследователският мозък на учения трескаво работеше над заплетения проблем:

— Можем да направим изследване. Хайде да проучим мозъка на този… този Гилбърт. Той е написал и други пиеси, нали?

— Четиринайсет, заедно със Съливан.

— Сред тях има ли по-приемливо разрешение на подобна ситуация?

— Да, има една — Найтли кимна, в знак на потвърждение. — „Рудигор“.

— Кой е той?

— Това е място. Мъжкият образ е представен като истински злодей, баронет на Рудигор. Той, разбира се, е прокълнат.

— Непременно е така — измърмори професор Джоунс, който знаеше, че баронетите често са сполетявани от подобно нещастие и дори бе склонен да мисли, че така им се пада.

— Проклятието го задължава да извършва по едно или повече престъпления на ден — мировият съдия естествено знаеше и тази пиеса. — Ако мине ден без да е извършил престъпление, той би умрял в жестоки мъки.

— Какъв ужас — прошепна Алис.

— Близко е до ума, че никой не може да измисля по едно престъпление всеки ден. Така че нашият герой е принуден да търси начин да се освободи от проклятието.

— Как?

— Той разсъждава така: ако решително откаже да следва черната си орис, ще предизвика своята смърт. С други думи той извършва самоубийство, а самото самоубийство също е престъпление… така той изпълнява и проклятието.

— Разбирам, разбирам. Гилбърт очевидно вярва в разрешаването на проблемите, оставяйки ги да следват своя логичен завършек. — Професор Джоунс затвори очи. Мислите се зароиха напрегнато в главата му и сякаш потърсиха излаз през внушителните неспокойни вежди. — Найтли, старче, кога се е появила пиесата „Вълшебникът“?

— През хиляда осемстотин седемдесет и седма.

— Ами ето това е, скъпи ми приятелю. През хиляда осемстотин седемдесет и седма в началото на Викторианската епоха. Тогава не е било възможно да се осмива семейната институция. Не е трябвало да правят от нея комедия заради интригата, фабулата. Бракът е бил свещен, възвишен, тайнство…

— Достатъчно, затваряме тази скоба — прекъсна го Найтли. — Какво сте намислили?

— Женитба. Оженете се за момичето, Найтли. Извършете бракосъчетанието на всичките двойки наведнъж. Сигурен съм, че Гилбърт е възнамерявал да го направи така от самото начало.

— Но нали точно това се опитваме да избегнем. — Мировият съдия не беше толкова уверен в своите намерения.

— Не и аз — Алис решително отхвърли идеята (колко упорство имате в нейното очарователно гъвкаво и изящно тяло).

— Не разбирате ли? — продължи ученият. — Веднага след бракосъчетанието на всяка от двойките аматогенният първоизточник, който не въздейства на семейни хора, загубва своята сила над тях. Влюбените без помощта на първоизточника ще си останат влюбени в предишните избраници. Който не е бил влюбен, ще престане да бъде влюбен… Действието на еликсира се прекратява.

— О, господи, колко е лесно — възкликна Найтли. — Ама разбира се! Това ще да е била идеята на Гилбърт, докато не се е намесил някакъв налудничав продуцент или режисьор — някой некадърник, както казвате, за да направи промените.

— И оправиха ли се така нещата? — запитах. — Нали професорът е казал, че ефектът върху семейни двойки е само толкова, колкото да предотврати извънбрачните…

— Оправиха се — Найтли ме прекъсна. Върху клепачите му трептеше сълза, но не съм сигурен дали бе от спомените или от четирите джина с тоник. — Оправиха се. Алис и аз се оженихме, но