доста обикновена. Разсъждаващия беше много по-сложен и Один изпита мрачно задоволство от тази мисъл.
Разбира се, Дюа представляваше истинската загадка. Беше толкова различна от другите Емоционални. Това озадачаваше и разстройваше Трит, правеше го още по-мълчалив. Понякога смущаваше и дразнеше и Один, но той познаваше също безкрайната способност на Дюа да предизвиква задоволство от живота, а изглеждаше малко вероятно едното да е независимо от другото. Раздразнението, което причиняваше понякога, беше малка цена за бурното щастие.
А може би странният живот, който водеше Дюа, също беше част от нормалния развой. Твърдите изглежда се интересуваха от нея, а обикновено те обръщаха внимание само на Разсъждаващите. Той изпитваше гордост — толкова по-добре за триадата, щом дори Емоционалната заслужаваше внимание.
Нещата вървяха, както се предполагаше, че трябва да се развиват. Това беше твърда като скала основа и именно това искаше най-много да чувствува до самия край. Някой ден дори щеше да узнае кога настъпва времето да продължи пътя и щеше да изпита желание да го направи. Твърдите го уверяваха, както разправяха на всички Разсъждаващи, но му казваха също, че собственото му вътрешно съзнание, а не съвет отвън, ще определи безпогрешно времето.
— Когато сам се убедиш — беше му казал Лостън по ясния, внимателен начин, по които Твърдите винаги разговаряха с Меките, сякаш полагаха усилия, за да ги разберат, — че знаеш защо трябва да продължиш пътя, тогава ще продължиш и триадата ти ще те последва.
— Не мога да кажа, че сега искам да продължа пътя, Твърд сър — бе отвърнал Один. — Имам още много да уча.
— Естествено, ляв-скъпи. Така чувствуваш, защото още не си готов.
Один помисли: „Как въобще ще усетя, че съм готов, когато никога няма и наум да ми мине, че вече няма какво да уча?“
Но не го каза. Беше напълно сигурен, че това време ще настъпи и тогава всичко ще разбере.
Сведе поглед да се разгледа, почти се забрави и протегна едното си око — дори и у най-възрастните Разсъждаващи винаги оставаха някои детски импулси. Разбира се, не беше необходимо да го прави. Чувствуваше се напълно добре, когато окото му си оставаше стабилно на мястото и се усещаше задоволително твърд; приятни, ясно различими очертания, гладки и закръглени в красиво съединени яйцевидни форми.
Тялото му не притежаваше странно привличащия блясък на Дюа и приятната набитост на Трит. Обичаше ги и двамата, но не би сменил тялото си за нито едно от техните. Както и разума си, естествено. Разбира се, никога не би го споменал, защото не желаеше да нарани чувствата им, но не преставаше да е благодарен, задето не притежаваше ограничения ум на Трит или (дори повече) капризния интелект на Дюа. Предполагаше, че това не ги обременява, защото не познаваха нищо друго.
Отново започна ясно да усеща Дюа и съзнателно притъпи това си чувство. В този миг не изпитваше нужда от нея. Не че я желаеше по-слабо, но просто изпитваше все по-силни подтици в други насоки. Това беше част от съзряването на Разсъждаващия — да намира все повече задоволство в упражненията на ума, които могат да се правят само самостоятелно или с Твърдите.
Постепенно свикваше все повече с Твърдите; все повече се привързваше към тях. Знаеше, че това също е правилно, защото беше Разсъждаващ, а в известно отношение Твърдите бяха Свръхразсъждаващи. (Веднъж го спомена пред Лостън, най-приятелски настроения сред Твърдите и както му се струваше на Один, макар и неясно защо, най-младият. От Лостън се излъчи веселост, но той не отвърна нищо. Все пак това означаваше, че не го отрича.)
Най-ранните спомени на Один бяха изпълнени с Твърди. Неговият Родител все повече съсредоточаваше вниманието си върху последното дете — бебето-Емоционална. Това беше напълно естествено. Трит щеше да постъпи по същия начин, когато се появи последното им дете — ако въобще се роди. (Один бе възприел тази уговорка от Трит, който непрекъснато я използуваше като укор спрямо Дюа.)
Но толкова по-добре. Тъй като Родителят му бе зает повечето време, Один успя да започне образованието си значително по-рано.
Детското му поведение се променяше и той бе научил доста още преди да се запознае с Трит.
Срещата им обаче беше нещо, което сигурно никога нямаше да забрави. Сякаш беше станала вчера, а не преди половин живот. Срещаше Родители от собственото си поколение, разбира се; млади хора, които преди да инкубират децата, превръщащи ги в истински родители, не показваха признаци на неизбежното си флегматично отпускане. Като дете си беше играл със своя десен брат и не бе забелязал някаква интелектуална разлика помежду им (макар сега, когато хвърляше поглед назад към онези дни, да признаваше, че тя е съществувала дори тогава.)
Неясно осъзнаваше и ролята на Родителя в триадата. Дори като малък бе разправял с шепот приказки за сливания.
Когато се появи Трит и Один го видя, всичко се промени. За първи път в живота си Один изпита вътрешна топлота и се замисли, че съществува нещо, което желае и което е напълно различно от мисълта. Дори сега си спомняше стеснението, което бе изпитал.
Естествено, Трит не се бе смутил. Родителите никога не изпитваха неудобство от дейността на триадата, а Емоционалните почти никога не се стесняваха. Само за Разсъждаващите имаше такъв проблем.
— Прекалено много разсъждаваш — му обясни един Твърд, когато Один обсъди проблема с него, но това не го задоволи. В какво отношение мисленето би могло да е „прекалено много“?
Разбира се, когато се срещнаха за първи път, Трит беше млад. Все още прекалено дете. Държането му беше все още твърде наивно, проявяваше несигурност в глупостта си, така че реакцията му при срещата пролича смущаващо ясно. Стана почти прозрачен по ръбовете.
— Май не съм те виждал досега — поде колебливо Один, — десен-момко, а?
— Не съм идвал тук — отвърна Трит. — Доведоха ме.
И двамата знаеха точно какво се бе случило. Срещата е била уредена, защото някой (вероятно Родител, бе помислил навремето Один, но после разбра, че е бил един от Твърдите) е сметнал, че ще си подхождат, и предположението се оказа вярно.
Естествено, между двамата нямаше интелектуална връзка. И как би могло да съществува, когато Один искаше да учи с такава настървеност, че това негово желание изместваше всичко, освен съществуването на триадата, а Трит дори не разбираше какво означава „да учиш“? Каквото трябваше да знае, без да го учи и му беше невъзможно да го забрави.
От възбуждение, че научава толкова неща за света и неговото слънце, за историята и механизма на живота, за всичко във Вселената, Один понякога (през онези дни, когато биваха заедно) се улавяше, че се раздрънква пред Трит.
Трит го слушаше спокойно, очевидно не разбираше нищо, но беше доволен да слуша; докато Один, макар да не го разбираха, явно изпитваше задоволство да изнася лекции.
Подтикван от специфичните си нужди, Трит направи първия ход. След краткия обед Один разправяше какво е научил през деня. (По-плътното им вещество абсорбираше толкова бързо храната, че се задоволяваха с обикновена разходка на слънце, докато Емоционалните се печаха часове наред, свиваха се и изредяваха, сякаш съзнателно се опитваха да удължат времето на хранене.)
Один почти никога не им обръщаше внимание и беше щастлив, че му се отдава възможността да говори. Трит ден след ден безмълвно се взираше в тях и сега явно беше неспокоен.
Внезапно се приближи до Один и толкова набързо образува израстък, че неприятно нарани чувството му за форма. Постави го върху горната яйцевидна част на Один, която с леко трептене поглъщаше полъх топъл въздух за десерт. Израстъкът на Трит се изтъни с явно усилие и потъна през повърхността в кожата на Один, преди той да се отдръпне ужасено смутен.
Разбира се, като бебе Один бе вършил подобни неща, но никога след като стана юноша.
— Не прави така, Трит — откликна той рязко.
Израстъкът на Трит остана издаден навън, като леко се насочваше.
— Искам да го правя.
Один се събра, колкото е възможно по-плътно, опитваше се да втвърди повърхността си, за да не допусне проникване.
— Аз не желая.
