за майка си или за някакви роднини. Съмнявам се дали в света въобще има някакво човешко същество, към което да си привързан лично. Така че карай си по пътя и всичко да върви по дяволите.
— А ти?
— И аз ще постъпя по същия начин. Разведен съм и нямам деца. Близък съм с една млада дама и тази връзка ще продължи докато е възможно. Живей! Наслаждавай се!
— А утре?
— Всичко ще си върви по реда. Когато настъпи, смъртта ще бъде мигновена.
— Не мога да се помиря с такава философия, Майк… Майк! Какво е всичко това? Нима се опитваш да ми кажеш, че няма да успеем да се разберем с тях? Нима се отказваш от парахората?
Броновски извърна поглед.
— Пит — рече той — получих отговор. Снощи. Реших, че ще изчакам деня и ще обмисля всичко, но защо да си блъскам главата?… Ето го.
Очите на Ламонт бяха жив въпрос. Грабна пластинката и я зачете. Нямаше препинателни знаци:
ПОМПАТА НЯМА СПРЕМ НЯМА СПРЕМ НИЕ НЯМА СПРЕМ ПОМПАТА НИЕ НЕ РАЗБИРА ОПАСНОСТ НЕ РАЗБИРА ВИЕ МОЛЯ СПРЕТЕ ВИЕ СПРЕТЕ И НИЕ СПРЕТЕ МОЛЯ ВИЕ СПРЕТЕ ОПАСНОСТ ОПАСНОСТ СПРЕТЕ ВИЕ ПОМПАТА
— Господи — измърмори Броновски — звучи отчаяно.
Ламонт продължаваше да се взира. Мълчеше.
— Предполагам, че от другата страна има някой като теб — пара-Ламонт. И той също не може да накара своя пара-Хелъм да спре. И докато ние настояваме да ни отърват, те ни молят да ги спасим.
— Но ако покажем това… — поде Ламонт.
— Ще заявят, че лъжеш, че е измама, че си го подправил, за да спасиш родения в болния ти мозък кошмар.
— Навярно ще го кажат за мен, но не и за теб. Ти ще ме подкрепиш, Майк. Ще заявиш под клетва, че си получил съобщението и по какъв начин.
— Каква ще бъде ползата? — Броновски се изчерви. — Ще кажат, че някъде в паравселената има друг луд като тебе и че двама откачени са се събрали. Ще изтъкнат, че съобщението доказва, че и съответните власти в паравселената са убедени в липсата на всякаква опасност.
— Майк, бори се докрай с мен.
— Няма смисъл, Пит. Сам го каза — глупост! Парахората може да са по-напреднали от нас, дори да са по-разумни както настояваш, но съвсем ясно се вижда, че и те са не по-малко глупави и с това въпросът се изчерпва. Още Шилер го е изтъкнал и му вярвам.
— Кой?
— Шилер. Германски драматург отпреди три века. В една пиеса за Жана д’Арк пише: „Напразно и самите богове с глупостта на хората се борят“. Не съм бог и няма да продължа борбата. Зарежи всичко, Пит, и върви по пътя си. Навярно светът няма да загине, докато сме живи, а в противен случай и без това нищо не може да се направи. Съжалявам, Пит. Ти води справедлива борба, но загуби и аз се отказвам.
Отиде си и Ламонт остана сам. Седеше в креслото, пръстите му потрепваха безцелно. Някъде на Слънцето протоните се слепваха съвсем малко по-бързо и всеки миг бързината нарастваше, а в определен момент деликатното равновесие щеше да се наруши…
— И на Земята няма да остане никой, за да разбере, че съм бил прав — извика Ламонт, а очите му замигаха, мигаха, за да удържат сълзите.
ВТОРА ЧАСТ
…и самите богове…
1а
Дюа не срещна затруднения да изостави другите. Винаги ги очакваше, но все не се случваха. Поне сериозни затруднения.
А и защо трябваше да ги има? Один възразяваше с присъщото му благородство:
— Стой си тук — казваше. — Знаеш, че дразниш Трит.
Никога не споменаваше собственото си неудоволствие; разсъждаващите не се дразнеха от дреболии. Все пак той се грижеше за Трит почти толкова настойчиво, колкото Трит за децата.
В същност Один винаги я оставяше да върши каквото пожелае, стига да проявяваше достатъчно настоятелство, и често се застъпваше за нея пред Трит. Понякога дори признаваше, че се гордее със способностите й, с нейната независимост… Не беше лоша лява-брънка, мислеше си тя с разсеяна привързаност.
Трит беше по-труден и я гледаше накриво когато… ами когато биваше, каквато искаше да бъде. Но десните-брънки не можеха да се променят. За нея беше дясна-брънка, но за децата — Родител2, а те се ползуваха с предимство… И от това имаше полза, защото винаги можеше да разчита, че едното или другото дете ще го отвлече точно когато положението започваше да става неудобно.
Въпреки всичко Дюа нямаше нищо против Трит. С изключение на сливането не му обръщаше много внимание. Один беше нещо друго. Отначало я вълнуваше; само присъствието му я караше да заблестява и изредява. И някак си фактът, че е Разсъждаващ, го правеше още по-вълнуващ. Не разбираше собствената си реакция спрямо него; беше част от личната й чудатост. Беше свикнал с нея… почти.
Дюа въздъхна.
През детските си години, докато все още мислеше за себе си като за самостоятелно същество, а не като за част от триадата, тя по-силно осъзнаваше чудатостта. Много повече я караха да я усеща другите. Дори толкова дребно нещо като излизането на повърхността вечер…
Обичаше да е на повърхността вечер. Другите Емоционални я наричаха студена и мрачна, разтреперваха се и се свиваха, когато им описваше обстановката на повърхността. Бяха готови да излизат в топлото пладне, да се изтягат и да се хранят, но именно това правеше средата на деня скучна. Дюа не обичаше да попада сред безсмислено бъбрещите им групички.
Разбира се, трябваше да се храни, но много по й харесваше вечерното време; тогава храната беше малко, но всичко изглеждаше неясно, тъмночервено и тя оставаше самичка. Естествено, когато разправяше на другите, описваше всичко като много по-студено и по-тъжно, за да види как се втвърдяват ръбовете им при мисълта за студа, поне доколкото това беше възможно за младите Емоционални. След известно време започваха да си шепнат, да й се присмиват… и я оставяха на мира.
Малкото слънце бе опряло в хоризонта с тайнствената си червенина и само тя беше тук, за да го наблюдава. Просна се настрани, изду се, като поглъщаше следите от остатъчната топлина. Бавно я предъвкваше, наслаждаваше се на възкиселия, невеществен вкус на дългите вълни. (Не беше срещала друга Емоционална, която да признае, че й харесват. Не беше в състояние да обясни, че за нея този вкус е свързан със свободата; свобода от другите, когато можеше да остава сама).
Дори сега самотата, студът и наситеното тъмночервено я върнаха към онези дни преди триадата; още по-ярко й припомниха нейния Родител, който я следеше тромаво, като постоянно се опасяваше, че може да се нарани.
Беше внимателен и предан към нея като всички Родители; по традиция повече към малките-средни, отколкото към другите две. Това й досаждаше и понякога си мечтаеше за деня, когато ще я напусне. Накрая Родителите винаги напускаха; а колко й липсваше, когато това най-после се случи.
Беше дошъл да й го съобщи колкото може по-внимателно, въпреки затрудненията, които изпитваха Родителите при изразяване на чувствата си с думи. През онзи ден тя избяга от него; не от лоши чувства; не защото подозираше какво ще й каже; само от радост. По пладне успя да намери едно специално място, натъпка се в необичайно усамотение и я изпълни странно сърбеливо усещане, което я караше да се движи, да действува. Плъзгаше се по скалите, като оставяше ръбовете си да се припокриват с техните. Знаеше, че това е изключително неприлично за всички, освен за бебетата, но въпреки това й се стори едновременно и възбуждащо, и успокояващо.
Накрая Родителя я намери, застана край нея, мълча дълго време присвил и уплътнил очите си, сякаш, за
