— Разбирам — кимна с глава сенаторът. — И след колко време пространството в Слънчевата система ще достигне равновесие? Предполагам, че за по-малко от 10^30 години.
— За много по-малко, сър. Мисля, че за по-малко от 10^10 години. Вероятно за петдесет милиарда години — с два-три милиарда повече или по-малко.
— Не е много, като се сравни, но достатъчно, а? Май няма причина веднага да изпадаме в паника?
— Опасявам се, сър, че това действително е причина веднага да се разтревожим. Бедите ще започнат много преди да се достигне равновесие. Поради изпомпването с всеки изминал миг силното ядрено взаимодействие в нашата Вселена става все по-силно.
— Нарастването достатъчно голямо ли е, за да се измери?
— Вероятно не, сър.
— Дори и след двадесет години изпомпване?
— Вероятно не, сър.
— Защо да се безпокоим тогава?
— Защото, сър, от величината на силното ядрено взаимодействие зависи скоростта, с която в ядрото на Слънцето водородът се синтезира в хелий. Ако взаимодействието се засили дори незабележимо, синтезът на водород ще се ускори. Слънцето поддържа по много деликатен начин равновесие между излъчване и гравитация и ако това равновесие се наруши — каквото правим сега…
— Да?
— …ще се предизвика огромна експлозия. Съгласно природните закони не е възможно толкова малка звезда като Слънцето да се превърне в свръхнова. Но при изменените закони това би могло да стане възможно. Съмнявам се, че предварително ще забележим нещо. Слънцето ще избухне в огромна експлозия и осем минути по-късно ние с вас ще сме мъртви, а Земята ще се изпари в разширяващ се облак от пари.
— И нищо ли не може да се направи?
— Ако е твърде късно, за да се избегне нарушаването на равновесието — нищо. Ако все още не е твърде късно, трябва да спрем изпомпването.
Сенаторът прочисти гърлото си.
— Преди да се съглася да се срещнем, млади човече, се осведомих за вас, тъй като не ви познавах лично. Сред хората, които поразпитах беше и доктор Хелъм. Предполагам, че го познавате?
— Да, сър. — Едното ъгълче на устата му се разигра, но гласът му не трепна. — Познавам го добре.
— Той ми разправи — продължи сенаторът, като погледна някакво листче върху бюрото, — че сте създаващ неприятности идиот, че е съмнително дали сте с всичкия си и че настоява да се откажа от срещата.
— Това неговите думи ли са, сър? — попита Ламонт, като се мъчеше да запази гласът си спокоен.
— Точните му думи.
— Защо тогава се съгласихте да ме приемете, сър?
— Обикновено след подобна препоръка от Хелъм бих отказал да се срещна с вас. Времето ми е ценно и господ ми е свидетел, че разговарям с повече предизвикващи неприятности идиоти, за които е съмнително дали са с всичкия си, отколкото се предполага, и че има такива дори сред онези, които идват при мен с препоръки от най-високи места. В този случай обаче не ми се понрави „настояването“ на Хелъм. Не се настоява пред сенатор и ще е добре Хелъм да го научи.
— В такъв случай ще ми помогнете ли сър?
— За какво да ви помогна?
— Ами… да се уреди спирането на изпомпването.
— За това? Съвсем не. Напълно невъзможно.
— А защо не? — попита Ламонт. — Вие сте председател на Комитета за техника и опазване на околната среда и точно ваша задача е да спрете изпомпването или всеки технологичен процес, който застрашава околната среда с необратимо увреждане. Няма по-голяма, по-необратима вреда от онази, с която ни заплашва изпомпването.
— Действително. Действително. Но ако сте прав. А изглежда разказът ви се свежда до това, че основните ви предположения са различни от общоприетите. Кой ще каже кои основни предположения са правилни?
— Сър, изградената от мен структура обяснява няколко неща, които общоприетото становище оставя под съмнение.
— В такъв случай вашите колеги би трябвало да приемат това изменение и тогава едва ли би се наложило да идвате при мен, струва ми се.
— Сър, колегите ми не желаят да повярват. Пречат им собствените им интереси.
— Също както собственият ви интерес не ви позволява да допуснете, че е възможно да грешите… Млади човече, на книга властта ми е огромна, но е възможно да успея, само когато хората желаят да ми разрешат това. Позволете да ви дам урок по политическа практика.
Той погледна часовника си, облегна се назад и се усмихна. Предложението не беше характерно за него, но в уводната статия на „Терестриъл пост“ същата сутрин го бяха нарекли „изключителен политик, най- опитния в Международния конгрес“ и топлотата, която изпита, продължаваше да мъждука.
— Погрешно е — започна той — да се смята, че хората искат околната среда да се опазва или животът им да се спасява и че ще бъдат благодарни на всеки идеалист, който се бори за тези цели. Хората искат да имат собствени индивидуални удобства. Знаем това много добре от кризата в околната среда през двадесети век. Щом станало известно, че пушенето повишава риска да се заболее от рак на белите дробове, явното решение на проблема е било да се спре пушенето, но желаното средство било цигара, която да не предизвиква рак. Когато станало ясно, че двигателите с вътрешно горене замърсяват опасно атмосферата, очевидното решение било да се изоставят тези двигатели, но желаното средство било незамърсяващи въздуха двигатели. Ето защо, млади човече, не искайте от мен да спра изпомпването. От него зависят икономиката и удобствата на цялата планета. Кажете ми по-добре как да се направи така, че изпомпването да не предизвика експлозия на Слънцето.
— Няма никакъв начин, сенаторе — отвърна Ламонт. — Намесили сме се в нещо толкова основно, че не бива да си играем с него. Налага се да го спрем.
— И предлагате единствено да се върнем към положението преди изпомпването?
— Наложително е.
— В такъв случай ще ви бъдат необходими необорими доказателства, че сте прав.
— Най-доброто доказателство — заяви студено Ламонт — ще бъде да се взриви Слънцето. Предполагам, че не желаете да стигна чак дотам.
— Навярно няма да е необходимо. Защо не убедите Хелъм да ви подкрепи?
— Защото той е дребен човечец, случайно превърнат в баща на Електронната помпа. Как ще признае, че рожбата му ще погуби Земята?
— Разбирам какво искате да кажете, но за целия свят той все още е бащата на Електронната помпа и по този въпрос само неговото мнение ще има достатъчно тежест.
— Той никога няма да се откаже — поклати глава Ламонт. — Ще предпочете да остави Слънцето да се взриви.
— Тогава го принудете — посъветва сенаторът. — Изградили сте теория, но сама по себе си тя е безсмислена. Все трябва да има някакъв начин да се провери. Скоростта на радиоактивното разпадане на урана, да кажем, зависи от взаимодействията в ядрото. Тази скорост променя ли се по начина, предсказван от вашата теория, но не и от общоприетата?
Ламонт отново поклати глава.
— Обикновената радиоактивност зависи от слабото ядрено взаимодействие и за съжаление подобни експерименти биха дали само гранични доказателства. По времето, когато това ще може да се установи недвусмислено, ще бъде твърде късно.
— Какво друго остава?
— Съществува известно специфично взаимодействие между пиони, и то може да даде недвусмислени резултати. Още по-надеждни са комбинациите кварк-кварк, които напоследък ни поднасят озадачаващи резултати — уверен съм, че ще успея да ги обясня…
