Броновски спря да крачи, погледна Ламонт и каза:
— Мисля, че сме попаднали на нещо.
Ламонт го изгледа възбудено, скочи към него и го хвана за ръкава.
— Нещо с парасимволите ли? Разправяй, Майк!
— Случи се, когато беше при Хелъм. Докато беше в кабинета му. Не знаех как точно да постъпя, защото не бях сигурен какво става. А сега…
— А сега?
— Все още не съм сигурен. Появи се една от техните пластинки с четири знака1…
— Охо?
— …букви от латинската азбука. И могат да се прочетат.
— Какво?
— Ето я.
Броновски измъкна пластинката с вид на илюзионист. Надраскани върху нея, напълно различни от деликатните, сложни спирали и различни по блясък парасимволи, се различаваха четири широки подобни на детски букви: С — Т — Р — Е — Х.
— Какво предполагаш, че означават? — попита Ламонт с неразбиращ поглед.
— Единственото, за което успях да се досетя засега, е погрешно изписана думата „страх“.
— Заради това ли ме подложи на кръстосан разпит? Сметнал си, че някой от другата страна изпитва страх?
— И си помислих, че навярно има някаква връзка с явно все по-нарастващата ти възбуда през последния месец. Откровено казано, Пит, не обичам да ме държат на тъмно.
— Чудесно. Но нека не прибързваме със заключенията. Ти си човекът, който има опит с откъслечни текстове. Би ли казал, че парахората започват да изпитват страх от Електронната помпа?
— Съвсем не е сигурно — отвърна Броновски. — Не зная до каква степен могат да доловят нещата в нашата Вселена. Щом разпознават волфрама, който им оставяме, щом усещат присъствието ни, вероятно успяват да долавят и състоянието на мислите ни. Вероятно се опитват да ни успокоят, да ни предадат, че няма причини за опасения.
— Защо тогава не напишат „няма страх“?
— Защото все още не знаят толкова добре езика ни.
— Хм. В такъв случай не мога да го покажа на Бърт.
— Не бих те посъветвал. Двусмислено е. В същност на твое място не бих се срещнал с Бърт, докато не получим нещо повече от другата страна. Кой ги знае какво се опитват да ни съобщят.
— Не, не мога да чакам повече, Майк. Зная, че съм прав, а нямаме време.
— Добре, но ако отидеш при Бърт, ще си изгориш мостовете. Колегите никога няма да ти простят. Не ти ли е идвало наум да поговориш с тукашните физици? Сам не можеш да упражниш натиск върху Хелъм, но ако сте цяла група…
Ламонт енергично поклати глава.
— Нищо няма да излезе. Хората в тази станция оцеляват благодарение на мекушавостта си. Няма нито един, който да му се противопостави. Да се опиташ да обединиш другите, за да се окаже натиск върху Хелъм, е все едно да изискваш от чиния сварени макарони да застанат мирно.
— Навярно си прав. — Лицето на Броновски имаше необичайно мрачен израз.
— Зная, че съм прав — рече също така мрачно Ламонт.
7
Беше необходимо доста време, за да се добере до сенатора; загуба на време, която не се нравеше на Ламонт; още повече, че от парахората не се бе получило нищо друго написано с латински букви. Никакво съобщение, макар Броновски да бе изпратил на отвъдната страна няколко пластинки, всяка от тях с грижливо подбрана комбинация от парасимволи и думите „стрех“ и „страх“.
Ламонт не знаеше със сигурност какво е значението на тези комбинации, но Броновски сякаш хранеше някаква надежда.
Въпреки това не се бе случило нищо и сега Ламонт най-после щеше да се срещне с Бърт.
Сенаторът беше стар, с тънки черти на лицето и остър поглед. Оглавяваше Комитета за техника и опазване на околната среда в продължение на цяло поколение. Отнасяше се сериозно към задълженията си и го бе доказвал десетки пъти.
Сега нервно опипваше старомодната си вратовръзка (беше се превърнала в негов отличителен белег) и каза:
— Мога да ви отделя само половин час, синко. — Погледна часовника си.
Ламонт не се разтревожи. Очакваше да събуди достатъчно интереса на сенатора Бърт, за да го накара да забрави ограниченото време. Не направи дори опит да започне от началото; тук намеренията му бяха напълно различни от целта му по време на посещението при Хелъм.
— Ще оставя настрана математиката, сенаторе, но ще приема, че съзнавате, че поради изпомпването природните закони на двете вселени се смесват.
— Разбъркват се — рече спокойно сенаторът, — като равновесие ще настъпи след около 10^30 години. Толкова ли беше?
При отпускане веждите му се издигаха от едната страна и се спускаха от другата — придаваха му постоянно изненадан израз.
— Точно толкова — отвърна Ламонт, — но тази стойност е получена въз основа на предположението, че чуждите закони се процеждат в нашата Вселена и се разпространяват от точката си на влизане със скоростта на светлината. Но това е само предположение и аз съм уверен, че е погрешно.
— Защо?
— Единствената измерена скорост на смесване е вътре в плутония 186, изпращан в нашата Вселена. В началото тази скорост на смесване е крайно бавна — предполага се, защото материята е плътна — и се повишава с течение на времето. Ако плутоният се смеси с не толкова плътна материя, скоростта на смесване се повишава по-бързо. От няколко подобни измервания е било изчислено, че във вакуум скоростта на проникване ще се повиши до скоростта на светлината. На чуждите закони им трябва известно време, за да попаднат в атмосферата, значително по-малко време, за да достигнат до горните й слоеве и след това да се разпространят в космическото пространство, като там почти веднага се размиват и стават безопасни.
Ламонт замлъкна за миг, за да обмисли как най-добре да продължи, и сенаторът веднага го подкани.
— Но… — каза той с маниера на човек, който не желае да си губи времето.
— Това е удобно предположение, изглежда логично и не създава неприятности, но какво ще бъде положението, ако не материята е препятствие за проникването на чуждите закони, а самата същност на Вселената.
— Каква е тази същност?
— Не мога да я обясня с думи. Струва ми се, че съществува математически израз за нея, но не мога да го опиша словесно. Същността на Вселената е онова, което определя природните закони. Именно тази същност прави необходимо съхраняването на енергията. Същността на паравселената, с малко по-различен вътък от нашия, така да се каже, прави тяхното ядрено взаимодействие сто пъти по-силно от нашето.
— И какво от това?
— Проникването става в същността, сър, а наличието на материя — плътна или не, — оказва само вторично влияние… Скоростта на проникване е по-голяма във вакуум, отколкото в плътна маса, но не се различава много. Скоростта на проникване в космическото пространство може да е голяма, мерена със земни мерки, но е само част от скоростта на светлината.
— А това означава?
— Че чуждата същност не се разсейва толкова бързо, колкото си мислим, а, така да се каже, се натрупва в Слънчевата система и то в значително по-голяма концентрация, отколкото предполагаме.
