и ако това все още ви интересува, ще видя какво мога да направя по проблема за превода, за който споменахте.
Ламонт едва успял да изрази изненадан благодарността си и Броновски излязъл забързано, явно по- ядосан, загдето се е съгласил, отколкото защото се е опъвал преди.
След време станали приятели и Ламонт научил каква била причината Броновски да промени решението си. В деня след техния спор Броновски обядвал в клуба на факултета с група най-висши представители на университета, включително, разбира се и президента му. Броновски съобщил, че приема предложеното му място и своевременно ще изпрати официално писмо с този отговор; всички изразили задоволството си.
— Голяма чест ще бъде за нас — заявил президента — да имаме в университета именития преводач на итаските надписи. Голяма чест.
Грешката останала непоправена, разбира се, а усмивката на Броновски, макар и насилена, не трепнала. После ръководителят на катедрата по древна история обяснил, че президентът е по-скоро жител на щата Минесота, отколкото специалист по класическите дисциплини и тъй като езерото Итаска е източник на могъщата река Мисисипи, грешката на езика била естествена.
Но в комбинация с презрителното отношение на Ламонт към обхвата на славата му, забележката разтърсила Броновски.
Когато най-после научил за случката, Ламонт се развеселил.
— Не продължавайте — прекъснал го той. — И аз съм минал по този път. Казали сте си: „По дяволите, ще направя нещо, което дори този глупак няма да може да сбърка“.
— Нещо подобно — отвърнал Броновски.
5
Едногодишният им труд обаче дал твърде малко. Накрая посланията започнали да преминават оттатък и те получавали съобщения. Нищо.
— Направи каквото и да е предположение поне! — настоявал трескаво Ламонт пред Броновски. — Каквото и да е. И се опитай да им го обясниш.
— Точно това правя, Пит. Защо си толкова изнервен? Етруските надписи ми отнеха дванадесет години. Нима очакваш тази работа да продължи по-малко.
— Господи, Майк. Как ще си позволим да чакаме дванадесет години!
— Защо не? Слушай, Пит, забелязвам промяна в поведението ти. През последния месец си станал невъзможен. Не се ли разбрахме още от началото, че тази работа не може да се върши бързо и е необходимо да си наложим търпение. Вероятно разбираш, че имам и редовните си задължения в университета. Виж какво, вече няколко пъти съм те питал. Позволи ми отново да ти задам въпроса. Защо сега си се разбързал толкова?
— Защото бързам — отвърнал рязко Ламонт. — Защото искам да получа някакви резултати.
— Поздравления — рекъл сухо Броновски, — и аз искам същото. Слушай, да не очакваш да умреш скоро, а? Да не би лекарят да ти е съобщил, че криеш в себе си злокачествен тумор?
— Не, не — изръмжал Ламонт.
— Защо тогава?
— Няма значение — измърморил Ламонт и прибързано излязъл.
Когато за първи път се опитал да убеди Броновски да обединят силите си, Ламонт се оплаквал само от дребнавата упоритост на Хелъм по отношение на намека, че парахората били по-умни. Именно в това отношение и само в тази посока Ламонт искал да направи пробив. Нямал намерение да отива по-далеч — поне в началото.
Но през следващите месеци бил подложен на безброй огорчения. Забавяли исканията му за оборудване, техническа помощ, време за работа с компютъра; не одобрили заявката му за командировки; когато отделите провеждали общите си заседания, неизменно никой не обръщал внимание на изказванията му.
Мигът на разрив настъпил, когато Хенри Герисън, с по-малък стаж и опит от него, бил назначен за консултант; мястото придавало престиж и по право трябвало да се даде на Ламонт. Именно тогава възмущението на Ламонт нараснало толкова, че вече не му стигало да докаже правотата си. Копнеел да смаже Хелъм, да го унищожи.
Това чувство се подсилвало с всеки изминал ден, с всеки час от отношението към него на всички други в Помпената станция. Острият характер на Ламонт не предизвиквал симпатии, но все пак съществувало някакво доброжелателство към него.
Самият Герисън се чувствувал неудобно. Той бил кротък, приятен младеж, не търсел конфликти и когато застанал пред лабораторията на Ламонт, изразът на лицето му показвал до голяма степен неговите опасения.
— Ей, Пит — подхванал той, — мога ли да поговоря с теб?
— Колкото си искаш — отвърнал Ламонт намръщен, като избягвал да го погледне в лицето.
Герисън влязъл и седнал.
— Пит, не мога да се откажа от назначението, но искам да знаеш, че не съм се натискал за него. За мен е пълна изненада.
— Кой те кара да се отказваш? Пет пари не давам.
— Пит, цялата работа е в Хелъм. Ако аз се откажа, ще назначат някой друг, но не и теб. Какво си му направил на стареца?
Ламонт се нахвърлил върху него.
— Какво мислиш ти за Хелъм? Що за човек е според теб?
Герисън се изненадал. Облизал устни, потъркал си носа.
— Ами… — подел той, но замлъкнал.
— Велик човек? Блестящ учен? Вдъхновяващ водач?
— Ами…
— Позволи ми да ти кажа. Този човек е фалшив! Измамник! Докопал се до сегашния си авторитет и положение и се паникьосва да не би да ги загуби. Против мен е, защото знае, че го виждам в истинския му вид.
Герисън се усмихнал насилено.
— Да не би да си отишъл и да си му го разправил…
— Нищо не съм му казвал направо — отвърнал Ламонт мрачно. — Някой ден ще му наговоря всичко. Но той разбира. Знае, че съм единственият човек, когото не може да заблуди, макар и да си мълча.
— Но, Пит, какъв смисъл има да му го показваш? И аз не твърдя, че е най-великият човек в света, но защо да го разтръбявам? Подмажи му се малко. Кариерата ти е в негови ръце.
— Така ли? А неговата репутация е в моите ръце. Ще го разоблича. Ще го изложа на показ.
— Как?
— Моя си работа! — измърморил Ламонт, който в този миг нямал дори смътна представа как ще го постигне.
— Но това е смешно — реагирал Герисън. — Не можеш да спечелиш. Ще те погуби. Макар да не е Айнщайн или Опенхаймър, за обикновените хора е дори нещо повече. За двата милиарда жители на Земята той действително е баща на Електронната помпа и нищо, което ще направиш, няма да им повлияе, докато Електронната помпа е основата на човешкия рай. Докато това е вярно, Хелъм не може да бъде докоснат и си луд, ако мислиш, че ще успееш да му навредиш. По дяволите, Пит, кажи му, че е велик и се възползувай от благоволението му. Не ставай втори Денисън!
— Слушай, Хенри — нахвърли се Ламонт върху него, внезапно изпаднал в гняв, — защо не си гледаш собствената работа!
Герисън веднага станал и излязъл, без да каже нищо повече. Ламонт си спечелил нов враг; или поне загубил още един приятел. Накрая обаче решил, че цената не била висока, защото една забележка на Герисън тласнала събитията в друга насока.
Същността на неговата забележка била „…докато Електронната помпа е основата на човешкия рай… Хелъм не може да бъде докоснат“.
