Да вземем например етруските надписи, върху които бе изградил славата си. Езикът е бил жив до първия век преди новата ера, но културният империализъм на римляните не оставил нищо след себе си и етруският изчезнал почти напълно. Малкото надписи, оцелели от римските погроми, и още по-зле — от безразличието, са написани с гръцки букви, за да могат да се произнасят, но нищо повече. Етруският език вероятно нямал никаква връзка със заобикалящите го езици; изглеждал твърде архаичен; по всичко личи, че дори не е бил индоевропейски.
Поради това Броновски се заел с друг език, който също нямал връзка със заобикалящите го езици; изглеждал твърде архаичен; вероятно дори не бил индоевропейски, но той бил жив и на него говорели хората в район не много отдалечен от мястото, където на времето живели етруските.
Как стои въпросът с езика на баските? — питал се Броновски. И използувал този език като ръководно начало. Други преди него също правили подобни опити и се отказвали. Но Броновски устоял.
Работата се оказала трудна, защото баският — изключително сложен език сам по себе си — помагал само най-общо. В процеса на работата Броновски откривал все повече причини да подозира съществуването на културни връзки между древните обитатели на Северна Италия и Северна Испания. Дори успял да изгради доста вероятно предположение за масово разселване на предкелтски племена, разпространили в Западна Европа език, чиито единствени оцелели далечни роднини били етруският и баският. За две хиляди години обаче езикът на баските еволюирал и бил замърсен с доста испански думи. Да се опита най-напред да установи началната му структура по времето на римляните и след това да го свърже с етруския, било изключително трудно интелектуално постижение и Броновски изненадал напълно филолозите в света с успеха си.
Самите преводи на етруските надписи се оказали изключително скучни и лишени от всякакво значение; повечето били обикновени надгробни надписи. Но преводът им смайвал и придобил изключителна стойност за Ламонт.
Не и в началото. За да бъдем напълно откровени, преводите били направени пет години, преди Ламонт да научи, че някога е съществувал народ като етруските. Но тогава Броновски дошъл в университета, за да изнесе традиционната годишна лекция и Ламонт, който обикновено отбягвал задължението да присъствува като член на факултета, този път отишъл.
Не защото разбирал от какво голямо значение е лекцията или защото изпитвал някакъв интерес. Просто ходел с една току-що дипломирала се студентка и трябвало или да присъствува на лекцията, или да отиде на музикален фестивал, който той на всяка цена искал да избегне. Връзката му не била задълбочена, доста незадоволителна от гледна точка на Ламонт и само временна, но тя го отвела на лекцията.
В същност той останал доволен. Далечната етруска цивилизация за първи път влязла в съзнанието му като нещо интересно, а проблемът да се дешифрира непознат език му се видял обаятелен. Като младеж той с удоволствие решавал криптограми, но се отказал от тях заедно с други детинщини в полза на значително по-трудните криптограми, задавани от природата, и накрая попаднал в паратеорията.
Лекцията на Броновски обаче го върнала към младежката наслада от бавното разгадаване на привидно случайно събрани и комбинирани символи, съчетани достатъчно трудно, за да придадат голяма стойност на задачата. Броновски бил специалист по криптограми от най-висока класа и Ламонт се наслаждавал от описанието му как разумът бавно навлиза в неизвестното.
Всичко това нямало да доведе до нищо — тройното съвпадение; посещението на Броновски в университетското градче, младежкото увлечение на Ламонт по криптограми, връзката с привлекателната млада дама, — ако Ламонт на следващия ден не се бил срещнал с Хелъм и изпаднал решително — а както установил по-късно и завинаги, — в немилост.
Един час след срещата Ламонт решил да се види с Броновски. Основният проблем оставал същият, който му се струвал напълно очевиден и който толкова обидил Хелъм. Тъй като го укорили заради него, Ламонт се чувствувал задължен да нанесе ответен удар — и то по същия проблем. Парахората действително били по-интелигентни от хората. Дотогава Ламонт бил убеден в това някак си естествено, като в нещо, което е по-скоро явно, отколкото от съществено значение. Но сега очевидно придобило основно значение. Трябвало да се докаже и фактът да се натика в гърлото на Хелъм; и по възможност накриво, с издадени навън шипове.
Ламонт установил, че не е останало нищо от предишното му обожание към героя, и затова изпитал удоволствие от подобна възможност.
Броновски все още бил в студентското градче, Ламонт го издирил и настоял да се срещнат.
Когато накрая се добрал до него, Броновски проявил любезна учтивост.
Ламонт отвърнал рязко на учтивостите, представил се с явно нетърпение и казал:
— Доктор Броновски, радвам се, че ви хванах, преди да си тръгнете. Надявам се, че ще ви убедя да останете по-дълго тук.
— Това навярно няма да се окаже особено трудно — отвърнал Броновски. — Предложиха ми място във факултета.
— А ще го приемете ли?
— Обмислям предложението. Струва ми се, че вероятно ще го приема.
— Наложително е. Ще се съгласите, като чуете какво имам да ви кажа. Доктор Броновски, с какво ви остава да се занимавате сега, след като разчетохте етруските надписи?
— Това не е единствената ми задача, млади човече. (Той бил пет години по-стар от Ламонт.) Аз съм археолог и етруската култура не е само в надписите, а предкласическата италианска култура не се свежда само до етруските.
— Но сигурно нищо не е така вълнуващо и не представлява такова предизвикателство за вас като етруските надписи?
— Признавам.
— Навярно бихте се зарадвали на нещо дори още по-вълнуващо, по-голямо предизвикателство и трилиони пъти по-значимо от онези надписи.
— Какво имате предвид, доктор… Ламонт?
— Съществуват надписи, които не са част от мъртва или каквато и да е култура на Земята, дори във Вселената. Има така наречените парасимволи.
— Чувал съм за тях. Дори съм ги виждал.
— В такъв случай сигурно изпитвате желание да се заемете с проблема, доктор Броновски? Иска ви се да разгадаете какво казват?
— Не изпитвам никакво желание, доктор Ламонт, защото те не представляват проблем.
Ламонт се взрял подозрително в него.
— Твърдите, че можете да ги разчитате?
Броновски поклатил глава.
— Бъркате. Искам да кажа, че въобще не мога да ги разчета, нито пък, че някой друг би могъл да го направи. Няма никаква основа. При земните езици — колкото и да са отмрели — винаги съществува възможността да се намери жив език или вече дешифриран мъртъв език, който да има някаква, макар и съвсем слаба, връзка с него. Ако и това липсва, остава фактът, че всеки земен език е бил писан от хора с човешки начин на мислене. Това представлява някаква отправна точка, колкото и нищожна да е тя. При парасимволите няма нищо подобно, така че те представляват проблем, за който явно няма решение. Неразрешимото не е проблем.
Ламонт с мъка се сдържал да не го прекъсне, но после избухнал:
— Грешите, доктор Броновски. Не искам да излезе, че ви давам уроци по собствената ви професия, но не сте запознат с някои от фактите, разкрити от моята наука. Имаме работа с парахора, за които не ни е известно почти нищо. Не знаем как изглеждат, как мислят, в какъв свят живеят; почти нищо, колкото и да е основно и фундаментално. Дотук сте прав.
— Но все пак разполагате с известни данни, така ли? — Броновски не се въодушевил. Извадил от джоба си пакетче сушени смокини и започнал да ги яде. Предложил на Ламонт, но той поклатил глава.
— Правилно — продължил Ламонт. — Знаем нещо от решително значение. По-умни са от нас. Първо, те са способни да извършват размяна през пролуката между вселените, докато ние играем само пасивна роля. — Той се прекъснал сам, за да попита: — Знаете ли нещо за „Междувселенската електронна помпа“?
