— Да, естествено, разбирам.
— Защо тогава да не разсъждаваме по обратния път? Ние не можем да изпомпваме без тях. В такъв случай какво значение има дали ще спрем Помпата или не. Нека накараме парахората да я спрат.
— А те ще го направят ли?
— Изпратиха ни думата С-Т-Р-Е-Х. А това означава, че са изплашени. Чен каза, че се боят от нас; опасяват се да не спрем Помпата; но не го вярвам. Те се страхуват. Премълчах, когато Чен изрази това си предположение. Помисли си, че ме е оборил. Но сгреши напълно. В този миг само си мислех, че трябва да накараме парахората да спрат изпомпването. И наистина така трябва да постъпим. Майк, отказвам се от всичко, освен от теб. Ти си надеждата на света. Разбери се някак си с тях.
Броновски се изсмя и смехът му прозвуча почти по детски весело.
— Пит — заяви той, — ти си гений.
— Аха. Забеляза го.
— Не, говоря сериозно. Отгатваш какво искам да кажа преди да си отворя устата. Изпращам съобщение след съобщение, като използувам техните символи в комбинация, за която предполагам, че вероятно означава Помпата и в същото време употребявам и нашата дума. Положих също всички усилия да събера оскъдната информация, изстискана в продължение на много месеци, за да подредя символите им по начин, който да означава неодобрение и отново прибавих английската дума. Не знаех дали успявам или съм далеч от целта и тъй като не получавах никакъв отговор, не хранех големи надежди.
— Защо не ми каза какво се опитваш да направиш?
— Е, тази част на проблема си е моя рожба. Ти се заеми сериозно да ми обясниш паратеорията.
— И какво се случи?
— Вчера изпратих две думи на нашия език. Издрасках П-О-М-П-А Л-О-Ш-А.
— И?
— И тази сутрин най-после получих отговор, съвсем прост и откровен. Гласеше: Д-А-П-О-М-П-А-Л-О-Ш- А-Л-О-Ш-А-Л-О-Ш-А. Ето, погледни го.
Ръката на Ламонт се разтрепера, когато пое пластинката.
— Не може да се сбърка, нали? Това е потвърждение, нали?
— Така ми се струва. На кого ще я покажеш?
— На никого — отвърна Ламонт. — Няма да споря повече. Ще ми подхвърлят, че съм подправил съобщението, а няма смисъл заради това да стоя със скръстени ръце. Нека парахората спрат Помпата и тя ще престане да работи и откъм нашата страна, а самите ние ще сме безсилни да я пуснем отново. Тогава цялата станция ще пламне от желание да доказва, че съм бил прав и че Помпата е опасна.
— Защо смяташ така?
— Защото само по този начин ще успеят да се спасят да не ги разкъса на парчета тълпата, която ще настоява за Помпата и ще изпадне в бяс като не я получи… Не мислиш ли, че ще стане точно така?
— Може би. Но нещо ме безпокои.
— Какво?
— Щом парахората са убедени, че Помпата е опасна, защо не са я спрели досега? Преди малко проверих и Помпата си работеше.
Ламонт смръщи вежди.
— Вероятно не искат да прекратят едностранно изпомпването. Смятат ни за партньори и желаят да се постигне взаимно съгласие за спирането. Не предполагаш ли, че това може да е причината?
— Възможно е. Но може и да не се разбираме съвсем добре; те да не схващат значението на думата „лоша“. От онова, което им съобщих чрез техните знаци, а е възможно да съм ги объркал напълно, може би си мислят, че „лоша“ означава нещо, което ние смятаме за „добра“.
— О, не.
— Надяваш се да е така, но от надежди няма полза.
— Майк, продължавай да им изпращаш съобщения. Използувай колкото е възможно повече от думите, с които те си служат и не преставай да уведомяваш за промените. Ти си специалистът и всичко е в твоите ръце. Накрая ще научат достатъчно думи, за да ни съобщят нещо ясно и недвусмислено. Тогава ще им обясним, че сме съгласни да се спре Помпата.
— Не сме упълномощени да даваме подобно съгласие.
— Да, но те няма да го знаят и накрая ще се окажем спасители на човечеството.
— Дори и ако най-напред ни екзекутират?
— Дори и в такъв случай… Всичко е в твои ръце, Майк, и съм сигурен, че няма да продължи още много.
10
Но се оказа, че е необходимо доста време. Изминаха две седмици, без да се получи друго съобщение, и напрежението се засили.
На Броновски му личеше. Краткотрайното му облекчение се бе изпарило и той влезе в лабораторията на Ламонт мълчалив и мрачен.
Гледаха се известно време и накрая Броновски каза:
— Навсякъде се говори, че са ти видели сметката.
Ламонт явно не се бе обръснал сутринта. Лабораторията му изглеждаше запусната, сякаш някой си събираше багажа. Той повдигна рамене.
— И какво от това? Мен не ме тревожи. Друго ме безпокои — списанието „Физикъл ривю“ отхвърли статията ми.
— Разправяше, че го очакваш.
— Да, но мислех, че ще ми обяснят причините. Че ще изтъкнат какво смятат за неточности, грешки, неоправдани предположения. Нещо, за което бих могъл да споря.
— А не го ли направиха?
— Нито дума. Техният рецензент сметнал статията за неподходяща да се публикува. Цитирам дословно. Не желаят и да се докоснат до нея… Наистина обезсърчаваща е тази универсална глупост. Струва ми се, че няма да жаля, ако човечеството се самоубие от злина или дръзка храброст. Има нещо толкова дяволски недостойно да загинеш поради чиста идиотска глупост. Каква е ползата, че сме хора, щом трябва да умрем по такъв начин?
— Глупост — измърмори Броновски.
— Как да се нарече другояче? И искат да им обясня защо не трябва да ме уволняват заради голямото престъпление, че съм прав.
— Изглежда всички са научили, че си се срещнал с Чен.
— Да! — Ламонт постави пръсти на носа си и си разтри очите. — Явно съм го обезпокоил достатъчно, за да отиде и се поразговори с Хелъм, а сега обвинението е, че съм се опитвал да саботирам Помпата с неоправдана и неподкрепена с нищо тактика на сплашване чрез непрофесионално поведение и това ме прави нежелан в станцията.
— Лесно ще го докажат, Пит.
— Предполагам. Няма значение.
— Какво смяташ да правиш?
— Нищо — отвърна Ламонт с възмущение. — Нека постъпят по най-лошия начин. Разчитам на бюрокрацията. Всяка стъпка ще се протака седмици, месеци, а междувременно ти продължавай да работиш. Все още има вероятност да получим нещо от парахората.
Броновски изглеждаше нещастен.
— Пит, да предположим, че не изпратят нищо. Може би е време отново да премислиш всичко.
Ламонт рязко вдигна глава.
— За какво говориш?
— Кажи им, че си сгрешил. Разкай се. Бий се по гърдите. Откажи се.
— Никога! Господи, Майк, играем игра, в която залог е целият свят и всяко живо същество в него.
— Да, но какво те е грижа? Не си женен. Нямаш деца. Зная, че баща ти е починал. Никога не говориш
