отдела, бил работил с тях, а и проявил настойчивост. Толкова настоявал, че неговият анализ изпреварил проекти с много по-голямо значение и стойност.
Операторът на масовия спектрограф накрая заявил:
— Ами не е волфрам.
Широкото, лишено от хумор лице на Хелъм се сбръчкало в сурова усмивка.
— Много добре. Ще съобщим това на детето-чудо Денисън. Искам писмен отчет и…
— Почакайте, доктор Хелъм. Казах ви, че не е волфрам, но това не означава, че зная какво е.
— Как така не знаете какво е?
— Искам да кажа, че резултатите са смешни. — Лаборантът се замислил за малко. — В същност те са невъзможни. Отношението заряд-маса е съвсем погрешно.
— В какво е погрешно?
— Много е високо. Не може да съществува такова отношение.
— Добре тогава — рекъл Хелъм и независимо от подбудите, които го вдъхновявали, следващата му забележка го извела на пътя към Нобеловата награда и може дори да се твърди, че я е заслужил — установете честотата на характеристичното рентгеново излъчване и изчислете заряда. Не стойте спокойно и не ми разправяйте, че нещо си било невъзможно.
След няколко дни в стаята на Хелъм влязъл смутеният лаборант.
Хелъм не обърнал внимание на обърканото му изражение — никога не проявявал чувствителност — и го попитал:
— Установихте ли… — на свой ред погледнал неспокойно към Денисън, който седял зад бюрото в собствената си лаборатория, и затворил вратата. — Установихте ли какъв е зарядът на ядрото?
— Да, но стойността е невъзможна.
— Добре, Трейси, повторете изследването.
— Повтарях го над десет пъти. Резултатът остава все същият.
— Щом сте извършили правилно измерването, това ще е резултатът. Не спорете с фактите.
Трейси се почесал зад ухото и казал:
— Налага се, докторе. Ако се отнеса сериозно към измерванията, ще излезе, че сте ми дали плутоний 186.
— Плутоний 186? Плутоний 186?
— Зарядът е +94. А масата е 186.
— Но това е невъзможно. Не съществува такъв изотоп. Не може да бъде.
— Точно това ви разправям. Но така показват измерванията.
— Но в такъв случай ядрото остава с петдесет неутрона по-малко. Не може да съществува плутоний 186. Невъзможно е да се натъпчат деветдесет и четири протона в едно ядро със само деветдесет и два неутрона и да се очаква, че ще се задържат там дори за една трилионна от трилионната от секундата.
— Точно това ви разправям, докторе — повторил търпеливо Трейси.
Тогава Хелъм млъкнал и се замислил. Липсвал неговият волфрам, а един от изотопите му — волфрам 186, бил стабилен. Волфрам 186 имал 74 протона и 112 неутрона в ядрото си. Можело ли нещо да превърне двадесет неутрона в двадесет протона? Наистина, това било невъзможно.
— Има ли признаци на радиоактивност? — попитал Хелъм, като търсел сляпо някакъв път, който да го изведе от лабиринта.
— Помислих и за това — отвърнал лаборантът. — Стабилен е. Напълно стабилен.
— Тогава е невъзможно да бъде плутоний 186.
— Непрекъснато ви го повтарям, докторе.
— Добре, дайте ми това вещество — рекъл безнадеждно Хелъм.
Останал отново сам, той седял и се вглеждал слисано в стъкленицата. Най-близкият стабилен изотоп на плутония бил плутоний 240, а при него били необходими 146 неутрона, за да накарат 94-те протона да се задържат заедно с някакво подобие на частична стабилност.
Какво можел да направи? Не било по силите му и съжалявал, че се заел. Чакала го истинска работа, а тази загадка нямала нищо общо с него. Трейси вероятно бил допуснал някаква глупава грешка или масовият спектрометър е бил разстроен, или…
Какво пък? Да забрави цялата история!
Но Хелъм не можел да си го позволи. Рано или късно Денисън непременно щял да се отбие при него и с дразнещата си полуусмивка щял да го попита какво става с волфрама. И какво щял да му отговори тогава Хелъм? Можел ли да му заяви: „Не е волфрам, както твърдях“.
Денисън сигурно щял да попита: „Охо, и какво е в такъв случай?“ и нищо, което е възможно да си въобрази човек, не би накарало Хелъм да се изложи на подигравките, които биха последвали твърдението, че е плутоний 186. Трябвало да разбере какво е и да го постигне сам. Явно не можел на никого да се довери.
И така две седмици по-късно влязъл в лабораторията на Трейси, изпаднал в нещо, което можело да се опише като силен гняв.
— Ей, нали ми казахте, че това вещество не е радиоактивно?
— Какво вещество? — отвърнал Трейси автоматично, преди да си спомни.
— Веществото, което нарекохте плутоний 186 — допълнил Хелъм.
— Аха. Ами то беше стабилно.
— Толкова стабилно, колкото и умственото ви състояние. Ако това вещество наричате стабилно, мястото ви е във водопроводна работилница.
— Добре, докторе — смръщил вежди Трейси. — Дайте го да опитаме. — По-късно казал: — Нищо не разбирам! Наистина е радиоактивно. Не много, но излъчва. Не разбирам как не съм го установил.
— И какво доверие да имам на глупостите ви за плутоний 186?
Цялата история била вече хванала Хелъм за гърлото. Загадката станала толкова отчайваща, че се превърнала в лична обида. Който и да бил сменил стъклениците или съдържанието, навярно отново е направил замяна или е създал нов метал само и само, за да го изкара глупак. И в двата случая той бил готов да разруши Вселената, ако се наложи… и ако е по силите му, но да разреши проблема.
Притежавал упоритост и енергия, които не бивало да се пренебрегват. Отишъл при Дж. К. Кантрович, който по онова време изживявал последната година от собствената си доста забележителна кариера. Трудно било да се осигури помощта на Кантрович, но щом веднъж успял, тя се оказала изключително ползотворна.
В същност два дни по-късно той се втурнал възбуден в лабораторията на Хелъм.
— Докосвали ли сте с ръце веществото?
— Малко — отвърнал Хелъм.
— Недейте. Ако имате още от него, не го докосвайте. Излъчва позитрони.
— Какво?
— Най-мощните позитрони, които съм наблюдавал… И данните ви за радиоактивността му са твърде ниски.
— Твърде ниски?
— Съвсем явно. Тревожи ме и това, че всяко измерване, което извършвам, дава малко по-висок резултат от предишния.
6 (продължение)
Броновски намери една ябълка в големия джоб на сакото си и я захапа.
— Е, добре, видя се с Хелъм и те изхвърлиха, както се очакваше. Какво ще правиш сега?
— Не съм решил окончателно. Но каквото и да е, ще го накара да си седне на дебелия задник. Знаеш ли, разговарях с него веднъж по-рано, преди години, когато за първи път дойдох тук; тогава го смятах за велик човек. Велик човек… Това е най-великият мошеник в историята на науката. Знаеш ли, написа отново историята на Помпата, написа я втори път ей тук… — Ламонт се почука по слепоочието. — Вярва на собственото си въображение и се бори за него с налудничава ярост. Той е пигмей със само един единствен талант — способността да убеждава другите, че е гигант.
