Ламонт погледна широкото, ведро лице на Броновски, което се бе сбръчкало в гримаса на удоволствие и се засмя принудено.
— Е, добре, това не дава никакъв резултат, пък и преди съм ти го разправял.
— Много пъти — съгласи се Броновски.
— Но ме вбесява, че целият свят…
2
Питър Ламонт бил двегодишен, когато Хелъм за първи път взел в ръка променения волфрам. Навършил двадесет и пет години и още преди мастилото по собствената му докторска дисертация да изсъхне, той постъпил в Първа помпена станция като едновременно с това приел предложеното му място във Физическия факултет на университета.
За младия човек това било изключително постижение. Първа помпена станция нямала блясъка на по- късните централи, но тя била прародителят на всички тях, на цялата мрежа, която опасвала планетата, макар новата технология да била създадена само преди две десетилетия. Никакво друго постижение в напредъка на технологията не се развивало толкова бързо и така пълно, а и защо не? То означавало безплатна енергия — без ограничения и без проблеми. За целия свят то представлявало дядо Коледа и лампата на Аладин.
Ламонт постъпил на работа, за да се занимава с проблеми на най-високо теоретично и абстрактно ниво, но го заинтересувала смайващата история за развитието на Електронната помпа. Дотогава тази история не била написана от никой, който наистина да разбира теоретичните й принципи (доколкото въобще могат да бъдат разбрани) и който да притежава способността да ги изложи на достъпен за широката публика език. Наистина, самият Хелъм бил написал няколко статии за средствата за масова информация, но те не представлявали свързана, аргументирана история, каквато Ламонт копнеел да състави.
Отначало се възползувал от статиите на Хелъм, други публикувани спомени — официалните документи, така да се каже — като стигнал до разтърсилата света забележка — „Великото прозрение“, както често я наричаха (винаги с главна буква).
По-късно, разбира се, след като се разочаровал, Ламонт започнал да рови по-надълбоко и в съзнанието му се породил въпросът дали великата забележка на Хелъм действително е негова. Била направена на семинара, който бележи истинското начало на електронната помпа, и въпреки това се оказало изключително трудно да се узнаят подробности за този семинар и почти невъзможно да се намерят записи от изказванията.
Накрая Ламонт заподозрял, че неяснотата на следите, оставени върху пясъка на времето от този семинар, не е съвсем случайна. При най-обикновено съпоставяне на няколко неща изглеждало твърде вероятно Джон Ф. К. Макфърленд да е казал нещо много наподобяващо съдбовното изявление на Хелъм — и то преди него.
Ламонт се срещнал с Макфърленд, който въобще не фигурирал в официалния отчет; по онова време изследвал горните слоеве на атмосферата и по-специално слънчевия вятър. Положението му не било от най-блестящите, но давало известни облаги и до голяма степен било свързано с ефектите от действието на помпата. Макфърленд явно избягнал забравата, постигнала Денисън.
Той се държал достатъчно учтиво с Ламонт и с желание разговарял с него на всяка тема, но не и за събитията на онзи семинар. За него просто не си спомнял.
Ламонт настоял, разказвал му за данните, които бил събрал.
Макфърленд извадил лулата си, напълнил я, огледал внимателно съдържанието й и казал със странно напрежение в гласа:
— Предпочитам да не си спомням, защото е без значение; наистина — няма никакво значение. Да предположим, че изявя претенции за изказването. Никой няма да ми повярва. Ще заприличам на идиот, при това обзет от мегаломания.
— И Хелъм ще се погрижи да ви пенсионират?
— Не твърдя подобно нещо, но не виждам каква полза ще имам. И каква е разликата в същност?
— Въпрос на историческа истина! — възкликнал Ламонт.
— Глупости. Историческата истина е, че Хелъм прояви упоритост. Той принуди всички да се заемат с изследванията, независимо дали искаха или не. Без него накрая стъкленицата с волфрам щеше да избухне и сам не зная колко жертви щеше да има. Навярно никога нямаше да намерим друга проба и вероятно въобще нямаше да стигнем до Помпата. Хелъм правилно си приписва заслугата, макар славата му да не е заслужена и ако това ви се струва безсмислено, не мога да ви помогна, защото в историята няма логика.
Ламонт не останал доволен от отговора, но трябвало да се задоволи с него, защото Макфърленд отказал да говори повече.
Историческата истина!
Част от историческата истина, по която нямало никакво съмнение, била че именно радиоактивността на „Хелъмовия волфрам“ (така го наричали по традиция) го изтикала на преден план. Нямало значение дали наистина е волфрам или не; дали някой е правил нещо с него или не; дори дали е бил или не невъзможен изотоп. Всичко това потънало в изумлението от нещо, неизвестно какво, чиято радиоактивност непрекъснато се повишавала при обстоятелствата, изключващи наличието на какъвто и да е вид радиоактивно разпадане в каквито и да са познати по онова време етапи.
След като минало известно време, Кантрович измърморил:
— По-добре ще е да го разстелем. Ако го държим на по-големи парчета ще се изпари или избухне, а може и двете едновременно и ще зарази половината град.
И така смлели го на прах, разделили го и отначало го смесили с обикновен волфрам, а когато волфрамът на свой ред станал радиоактивен, го поставили в графит, който има по-високо ефективно сечение спрямо излъчванията.
По-малко от два месеца след като Хелъм забелязал промяната в съдържанието на стъкленицата, в информация до главния редактор на „Нюклиър ривюз“ — с Хелъм като съавтор — Кантрович съобщил за съществуването на плутоний 186. По този начин първоначалното определение на Трейси взело връх, но името му не било споменато нито тогава, нито по-късно. От този момент волфрамът на Хелъм започнал да придобива епични мащаби, а Денисън забелязал промените, които накрая го превърнали в нищожество.
Че съществувал плутоний 186, било достатъчно объркващо. Но всичко се усложнявало още повече от факта, че в началото бил стабилен, а след това ставал все по-радиоактивен.
Организирали семинар, на който да се занимаят с проблема. Председателствувал го Кантрович и това е интересен исторически факт, защото за последен път в историята на електронната помпа голямо събрание във връзка с нея било председателствувано от някой друг, а не от Хелъм. В същност Кантрович починал пет месеца по-късно и единствената личност с достатъчно голям авторитет да държи Хелъм в сянка, била отстранена.
Работата на семинара се оказала изключително безплодна, докато Хелъм не направил своето Велико прозрение, но според възстановената от Ламонт версия действителният обрат настъпил през обедната почивка. По това време Макфърленд, за когото в официалния протокол не се споменава да е казал каквото и да било, макар да е записан в състава на участниците, подхвърлил:
— Знаете ли, нуждаем се от малко фантазия. Да предположим…
Разговарял с Дидрик ван Клемънс, който записал разговора чрез собствена стенографска система в личните си бележки. Ван Клемънс бил починал много преди Ламонт да открие тази следа и макар бележките му да убедили Ламонт, налагало се да признае, че без допълнително потвърждение нямало да бъдат меродавни. Нещо повече — нямало начин да се докаже, че Хелъм е дочул забележката. Ламонт бил готов да се обзаложи на цяло богатство, че Хелъм се е намирал наблизо, но тази готовност също не можела да послужи за доказателство.
Но дори да предположим, че Ламонт успеел да го докаже. С това щяла да се накърни колосалната, гордост на Хелъм, но не и положението му. Възможно било да се твърди например, че за Макфърленд тази забележка била просто плод на фантазията. А именно Хелъм я сметнал за нещо повече. Хелъм застанал пред другите и я изказал официално, като поел риска да му се присмеят. Макфърленд никога не би и
