Жената се събуди мигновено и се повдигна на лакът.
— Рик — промълви тя, взирайки се в тъмното към посоката, откъдето дойде гласът му.
— Тук съм, Лона.
— Добре ли си?
— Разбира се — едва сдържаше вълнението си Рик. — Чувствам се чудесно. Слушай! Още неща си спомних. Бях в кораб и много добре зная, че…
Валона спря да го слуша. Нахлузи роклята си, поприглади с ръка гънките, закопча се и заоправя припряно колана си.
Отиде на пръсти до него.
— Не исках да спя. Опитах се да остана будна.
Мъжът усети някаква промяна в гласа й.
— Случило ли се е нещо? — попита той.
— Не говори толкова силно. Всичко е наред.
— Къде е Пълномощникът?
— Няма го. Наложи се да излезе. Защо не заспиш пак, Рик?
— Много съм добре — отблъсна той ръката й, която се стараеше да го успокои. — Исках да кажа на Пълномощника за моя кораб.
Но Теренс го нямаше, а Лона не искаше да го слуша. Рик замълча и за първи път изпита раздразнение към Валона. Държеше се с него като с дете, а той бе започнал да се чувства като възрастен мъж.
В стаичката им нахлу светлина и на вратата се очерта фигурата на Пекаря. Рик примигна и усети, че го обзема предишният страх. Дори не отблъсна ръката на Валона, която посегна да го успокои.
Пекаря се усмихна.
— Рано сте се събудили.
Отговор не получи.
— Още по-добре. Днес ще ви преместим — продължи той.
— Нали няма да ни предадете на патрула? — попита с пресъхнали устни Валона, която не беше забравила как Пекаря разглеждаше Рик, след като Пълномощникът си отиде. Той продължаваше да гледа Рик и само него.
— На патрулите ли? Съобщил съм на когото трябва и там ще бъдете в безопасност.
Излезе, но много скоро се върна с дрехи, храна и два съда с вода. Дрехите бяха нови и им се видяха много особени.
Пекаря стоя при тях, докато се хранеха. По едно време се обади:
— Ще ви дам нови имена и нови биографии. Слушайте ме внимателно, за да не пропуснете нещо. Забравете, че сте флорини, ясно ли е? Вие сте брат и сестра от планетата Вотекс. Били сте тук, за да разгледате Флорина… — и продължи с подробностите, задаваше им въпроси, слушаше отговорите им.
Рик с удоволствие демонстрираше колко добре работи вече паметта му, колко лесно помни. Но погледът на Валона бе помръкнал от тревога.
Това не убягна от очите на Пекаря.
— Ако ми създадеш и най-малката неприятност — обърна се той към момичето, — ще го изпратя сам, а теб ще те оставя тук.
— Нищо такова няма да се случи — стисна яките си ръце Валона.
Най-накрая, след може би няколко часа, Пекаря се изправи.
— Да вървим! — рече той.
В последния миг мушна в джобовете на гърдите им черни карти от мека кожа.
Вече навън Рик се огледа и се удиви на странните си одежди. Никога не беше мислил, че една дреха може да бъде толкова сложна. Пекаря му бе помогнал да се облече, но кой щеше да му помогне да я съблече? Валона изобщо не приличаше вече на селянка. Опъната тънка материя покриваше краката, а обувките бяха с високи токове и тя трябваше да стъпва внимателно.
Щом излязоха навън, около тях се струпаха минувачи, които ги разглеждаха, цъкаха, коментираха помежду си. Това бяха предимно деца, жени, тръгнали на покупки, и начумерени, дрипави безделници. Пекаря сякаш не ги забелязваше. Подпираше се на дебел прът, който от време на време уж случайно се озоваваше между краката на прекалено любопитните.
Бяха се отдалечили на около стотина метра от магазина на Коров, когато сред заобиколилата ги тълпа настъпи оживление, някои побягнаха и Рик различи сребристочерните униформи на патрулите.
Тогава се разрази трагедията. Оръжието, изстрелът и отново безумно бягство. Дали е имало някога такова време, в което страхът да не е бил неизменен негов спътник, в което сенките на Патрула да не са били по петите му?
Спряха едва когато стигнаха в един от мизерните крайни квартали на града. Валона дишаше тежко, новата й рокля бе на петна от избилата пот.
— Не мога да тичам повече — задъхано изрече Рик.
— Трябва да продължим.
— Но не така. Виж какво — и той категорично се противопостави на настоятелното дръпване на момичето. — Изслушай ме.
Страхът и паниката постепенно го напускаха.
— Защо не продължим по пътя, който Пекаря ни обясни?
— Откъде знаеш какви са били плановете му? — Момичето беше уплашено и искаше да продължат.
— Трябваше да се правим, че сме от друг свят. Нали за това ни даде и тези неща — обзет от вълнение обясни Рик. Измъкна малкия правоъгълник от джоба си и го заобръща, опитвайки се да го отвори като книжка.
Но не успя. Опипа краищата и единият от ъглите, там, където пръстите му се срещнаха, просветля и лицето на черната карта стана млечнобяло. С голямо усилие се опита да прочете сричка по сричка словата, които бяха изписани върху разкрилата се повърхност.
— Това е паспорт — рече той накрая.
— Какво каза?
— С това ще ни пуснат навън — сигурен беше. Думата сама бе изплувала в съзнанието му. Една- единствена дума — „паспорт“. — Наистина ли не разбираш? Той искаше да напуснем Флорина. С кораб. Хайде, отиваме там.
— Не — възпротиви се Валона. — Те му попречиха. Убиха го. Не можем, Рик. Няма да успеем.
Той упорито настояваше. Дори започна да заеква от напрежение.
— Няма нищо по-разумно от това. Кой ще предположи, че ще дръзнем да го направим? А и ние ще се опитаме да се качим на друг кораб. Този, за който говореше той, ще бъде под наблюдение. Ще намерим друг. Все едно кой.
Кораб! Все едно кой! Думите зазвънтяха в ушите му. Не го интересуваше осъществима ли е идеята му. Желанието да стъпи на космически кораб го завладя. Копнееше да излезе в космоса.
— Моля те, Лона!
— Е добре. Щом искаш, зная къде трябва да отидем. Водеха ни там, когато бях малка, за да гледаме как корабите излитат.
Отново потеглиха. Ала нещо тревожеше съзнанието на Рик. Някакъв факт от недалечното минало, нещо, което се бе случило съвсем наскоро, трябвате да си го спомни, а не можеше. Упорито му се изплъзваше.
После отново го завладя мисълта за кораба, в който му предстоеше да влезе.
Този ден на човека от контролата на входа много му се събра. До него стигаха слухове за вълнуващи събития. Разправяха се небивали истории за нападнати предишната вечер патрули, за някакви бягства. До сутринта слуховете вече бяха така раздути, че от ухо на ухо се предаваше вестта за убити хора от охраната.
Той не смееше да напусне поста си, но вратът му се изкриви да наблюдава как една след друга отлитаха патрулните коли с мрачните си пътници. Постепенно космодрумът почти се опразни от охрана.
