— Защо? — отново попита тя.
Рик не можеше да си спомни точно защо. Но той не обичаше да слиза на планетите. Имаше някаква причина, която го задържаше горе в космоса, само че не можеше да си я спомни. Отново бе хлътнал в тъмна дупка.
— Имах работа — поясни само той.
— Да, да. Анализирал си Нищото.
— Точно така. Това беше моята работа. Знаеш ли какво означава това?
— Не.
Предполагаше, че тя няма да разбере, но трябваше да говори. Да се рови в паметта си. Правеше го с опиянение. Извикваше фактите от миналото си с невероятна лекота.
— Гледай сега. Всичко във вселената е направено от близо сто различни съставки. Тези съставки наричаме елементи. Желязото, медта — това са елементи.
— Мислех, че са метали.
— Така е, но в същото време са и елементи. Такъв е и кислородът, и азотът, и въглеродът, и паладият. Най-важни са водородът и хелият. Те са най-прости и най-често срещани.
— Никога не съм чувала за тях — промълви тя тъжно.
— Деветдесет и девет процента от вселената и дори от космоса се състоят от водород, а голяма част от останалия един процент е хелий.
— Бях чувала, че в космоса е празно, че там няма нищо. Не е ли така?
— Не съвсем. Няма
— А защо?
— Ами… не е просто. Виж сега, подредбата на елементите не навсякъде е еднаква. Някъде хелият е малко повече от нормалното, на други места пък натрият е над нормалното и така нататък. Такива райони с особен състав се вият в космоса като своеобразни течения. И затова ги наричат космически течения. Важно е да се знае повече за тях, защото така ще може да се обясни как е създадена вселената и как се е развивала.
— Как ще се обясни това?
— Никой не може да каже точно.
Рик бързаше да изрече всичко, което съзнанието така услужливо му подаваше при всеки въпрос, процес отдавна забравен от него. Най-неочаквано той се сети, че в крайна сметка Валона е само едно селско момиче от Флорина.
— Трябва да определим наситеността на космическите газове. Тя не е еднаква във всички части на Галактиката и трябва да я познаваме, за да изчислим точно местата, където космическите кораби могат най-безопасно да минават през хиперпространството. Това е нещо като… — тук Рик неочаквано млъкна.
Валона зачака нетърпеливо да продължи, но той седеше безмълвно.
— Рик, какво стана?
Отново — мълчание. Протегна ръце към раменете му я го разтърси.
— Рик! Рик!
— Лона! Направихме голяма грешка! — стигна най-сетне до нея гласът на предишния Рик — уплашен, крехък. Нямаше и следа от радостта и увереността.
— Какво е станало? Какво сбъркахме?
Наред с другите спомени в съзнанието на Рик се бе върнала, ясна и отчетлива, сцената с убийството на Пекаря.
— Не биваше да бягаме. Не биваше да сме тук на този кораб.
Той трепереше неудържимо, а Валона напразно се мъчеше да избърше потта от челото му.
— Но защо? — питаше тя. — Защо?
— Трябваше да се сетим, че щом Пекаря е готов да ни изведе посред бял ден, значи той е в прекрасни отношения с патрулите. А ти спомняш ли си онзи? Онзи, дето застреля Пекаря?
— Да.
— А лицето му?
— Не посмях да го погледна.
— А аз пък го видях. Имаше нещо необичайно в него, но тогава не се замислих. И през ум не ми мина, че може и да не е патрул. Това беше Пълномощникът, Лона. Пълномощникът, облечен като патрул.
8
Дамата
Са̀мия Файф беше висока метър и петдесет и два и тежеше четиридесет килограма. Всяка фибра от тялото й трептеше от гняв и раздразнение.
Крачеше бързо от единия до другия край на стаята си. Положила бе всички усилия да увеличи малко ръста си — тъмната коса бе вдигната, токчетата на обувките й бяха максимално високи. Издадената напред брадичка, с ясно оформена трапчинка, трепереше.
— Не, не е възможно! Не може да ми скрои такъв номер. Капитане! — гласът й бе рязък и властен.
— Да, госпожо? — почтително наведе глава капитан Расети, свидетел на бурята.
За всеки жител на Флорина капитан Расети щеше да бъде „Скуайър“. И само толкоз. За флорините жителите на Сарк бяха Скуайъри. Но за саркитите съществуваха Скуайъри и
— Кажете, госпожо — повтори капитанът.
— Няма да позволя с мен да се разпореждат. Възрастен човек съм. И съм господар на самата себе си. Сама избрах да остана тук.
— Много моля да ме разберете — внимателно се опита да обясни капитанът, — в случая няма намеса от моя страна. Никой не ме е питал за мнението ми. Ясно и категорично ми наредиха какво да направя. — И той започна да рови по джобовете си, за да извади доказателство за своите думи. Вече два пъти бе искал да й покаже тази заповед, но тя категорично бе отказвала да я погледне, сякаш само така с чиста съвест можеше да продължава да му иска сметка за своето положение.
— Вашите заповеди изобщо не ме интересуват — повтори тя за кой ли път.
Са̀мия се обърна и отново закрачи из стаята, шумно потропвайки с токчетата си.
Той я последва.
— В заповедта изрично е упоменато, че ако не пожелаете да ме придружите, ще ме извините за волността, то трябва да ви отнеса до кораба.
— Няма да посмеете да го направите — изсъска младата жена.
— Като имам предвид от кого е подписана тази заповед, мисля, че ще посмея.
— Вижте, капитане — опита се да го омилостиви тя. — Тук не съществува реална опасност. Градът е съвсем спокоен. Какво толкова се е случило — нападение над патрул в библиотеката.
— Тази сутрин, призори, е убит още един, и отново от флорин.
Новината поразколеба нейната решителност, върху мургавата кожа на лицето й сякаш легна сянка, но очите й все така святкаха гневно.
— Какво общо имам аз с това? Не съм патрул.
— Вижте, корабът е готов и много скоро ще потегли. Вие трябва да сте на него.
— А работата ми? Какво ще стане с изследванията ми? Давате ли си сметка… Не, не можете да си дадете сметка.
Капитанът мълчеше. Тя стоеше с гръб към него. Ослепително красивата й рокля от меден кирт с млечнобели ивици подчертаваше изключително гладката кожа на раменете и ръцете й. Капитан Расети я гледаше с нещо повече от обичайната верноподаническа учтивост, която обикновеният саркит дължеше на една толкова високопоставена дама. Той не проумяваше как може едно такова „парче“ да предпочете да прекарва времето си в скучни занимания на университетски преподавател.
