— Само един — лайнерът „Индевър“. — Изпълнен с желание да направи добро впечатление на ядосания патрул, той побърза да каже всичко, което знаеше. — „Индевър“ извършва специален полет до Сарк, за да отведе Са̀мия Файф обратно на Сарк.
Не си направи труда да обясни откъде има тази информация, защото трябваше да признае, че е подслушал поверителен разговор.
Но Теренс това изобщо не го интересуваше.
Той бавно се отдалечи. Отстраниш ли невъзможното, онова, което остава, колкото и невероятно да ти се струва, е истината. Рик и Валона бяха влезли в космическия кораб. Очевидно не бяха ги заловили, защото постът щеше да знае. Не се шляеха по пистите — досега щяха да ги спрат. Не бяха и на борда на кораба, за който имаха билети. Не бяха излезли от космодрума. Оттук бе излетял само „Индевър“. Следователно на него може би като пленници или като гратисчии се бяха качили Рик и Валона.
Всъщност нямаше значение като какви. Ако се бяха промъкнали тайно, много скоро щяха да ги задържат. Едно обикновено селско момиче и едно почти загубило разсъдъка си същество няма как да знаят, че човек не може да се промъкне незабелязано на съвременен космически кораб.
А от всички кораби бяха избрали точно този, който отвеждаше дъщерята на Скуайър Файф.
9
Скуайрът
Скуайър Файф беше най-важната личност на Сарк и затова никак не обичаше да го виждат прав. Също като дъщеря си той беше нисък, но за разлика от нея беше доста несъразмерен, краката му бяха извънредно къси. Торсът му беше як и едър, главата, по всеобщо признание — величествена, и цялата тази маса се опираше на къси крачета, които с леко олюляване пренасяха товара си.
Ето защо го виждаха винаги седнал зад бюрото. Освен дъщеря му, прислугата и жена му, докато беше жива, никой дори не бе го зървал в друго положение.
Едрото лице, с доста голяма уста, с широки ноздри и издадена напред брадичка с трапчинка, можеше да добива както благ, така и непреклонен израз. Синкаво-черната, дълга до раменете му коса бе недокосната от скрежа на времето, вчесваше я винаги назад, без оглед на модата. Там, където бръснарят му по два пъти на ден се бореше с бързоникнещата му брада, лицето на Файф имаше синкав оттенък.
Скуайърът позираше, и то съзнателно. Изработил си бе определено изражение, силните широки длани с къси пръсти поставяше спокойно върху лъскавата повърхност на съвършено празното бюро. Обикновено върху него нямаше нито лист, нито украшение, нито апарат за връзка с останалия свят. Оставил бе личността му да се налага и погледът на посетителя да не се разсейва от други предмети.
С прозрачно бледия си секретар разговаряше с безжизнен тон, който пазеше само за служителите флорини и за разговори по телефона.
— Предполагам, всички приеха? — попита той секретаря. Всъщност не се съмняваше в отговора.
— Скуайър Борт заяви, че делови ангажименти го задържали и надали ще успее да дойде преди три.
— Нали му обясни за какво става дума?
— Разбира се, казах, че поради естеството на въпросите закъсненията не са препоръчителни.
— И какъв беше резултатът?
— Ще дойде навреме. Останалите се съгласиха без възражения.
Файф се усмихна. Половин час по-рано или по-късно нищо нямаше да промени. Но той просто искаше да въведе нов принцип. Великите Скуайъри бяха страшно докачливи по отношение на своята независимост; на тази докачливост трябваше да се сложи край.
Сега ги чакаше. Кабинетът беше просторен, местата за останалите бяха готови. Големият хронометър, с мъничък радиоактивен двигател, който близо хиляда години не бе спирал, показваше два и двадесет и една.
Какви произшествия само през последните два дни! Изглежда, старият хронометър щеше да стане свидетел на още интересни събития.
В миналото, когато този часовник започна да отчита първите си минути, Сарк бе съвсем нов свят, с градове, строени от дялан камък, и с твърде несигурни контакти с останалите по-стари светове. Уредът за измерване на времето беше монтиран върху стената на стара, тухлена сграда. Тухлите отдавна вече се бяха превърнали в прах. Отмервал бе часовете и през трите кратковременни саркитски „империи“, когато разбунтувалите се войници на Сарк успяха да наложат властта си и над няколко от заобикалящите планетата светове. Разпадът на радиоактивните атоми бе поддържал точността му и през двата периода, когато военните отряди на съседни светове диктуваха на Сарк каква политика да води.
Часовникът все така неизменно отмерваше времето и преди петстотин години, когато Сарк откри, че светът най-близо до него — Флорина, има в почвата си неизчерпаемо богатство. Не беше спирал равномерния си ход и през двете победни войни и тържествено отбеляза установяването на мира. Сарк се отказа от имперските си амбиции и стисна така здраво в прегръдката си Флорина, че дори Трантор можеше да му завиди.
Към Флорина проявяваше апетити не само Трантор. С течение на времето тя се превърна в свят, към който през космическото пространство се протягаха много ръце. Но върху планетата бе сложил ръка Сарк и по-скоро би започнал война с цялата Галактика, отколкото да отпусне хватката си.
Трантор знаеше това! И то много добре!
Безмълвният ритъм на хронометъра сякаш отмерваше такта на малката песничка, която Скуайърът си тананикаше наум.
Беше вече два и двадесет и три.
Последната среща на петимата Велики Скуайъри на Сарк се бе състояла преди около година. И тогава, както и сега, в неговия кабинет. И тогава, както и сега, Скуайърите, пръснати по цялата планета, всеки на своя континент, се бяха появили тук в триизмерната си персонификация.
Ставаше дума за триизмерен телевизионен образ в естествен ръст със съответните цветове и звук. Подобно нещо можеше да се срещне във всеки среднозаможен дом на Сарк. С изключение на Файф, Скуайърите и присъстваха, и не присъстваха тук. Стена зад тях не се виждаше, образите им не трепкаха и все пак човек можеше да „мушне“ ръка през тях.
Изключение правеше Скуайър Рун, тъй като на континента, на който живееше, сега бе нощ. Кубичното пространство, обгърнало образа му в кабинета на Файф, светеше със студения бял блясък на изкуственото осветление, леко приглушено от ярката дневна светлина около него.
В тази стая, лично и с образите си, присъстваше целият Сарк — малко странна и не чак толкова героична персонификация на планетата. Рун беше плешив, дебел и розов, а Бол — сивокос и сбръчкан. Стийн например беше напудрен и леко гримиран, на лицето му играеше отчаяната усмивка на поизхабен мъж, който прави сетни усилия, за да прикрие отиващата си мъжественост. От вида на Борт човек разбираше неговото пренебрежение към някои предразсъдъци, като личната хигиена. Красноречиви доказателства за това бяха мръсните нокти и небръснатото от два дни лице.
И въпреки всичко, това бяха петимата Велики Скуайъри.
Те бяха най-горното от трите стъпала на управляващата сила на Сарк. Най-ниското стъпало, естествено, беше Гражданската служба на Флорина, която оставаше непоклатима, въпреки всички превратности, възходи и падения на отделни благороднически домове на Сарк. Именно тя смазваше осите и въртеше колелата на управлението. Над тази служба бяха министрите и ръководителите на отделите, назначавани от Президента на страната — пост, който се предаваше по наследство. Необходимо бе имената им, както и това на Президента, да фигурират в държавните документи, за да бъдат те законни. Задълженията им обаче се свеждаха само до слагането на подписи.
Най-горното стъпало бе заето от тези петима, всеки от които с мълчаливото съгласие на останалите четирима бе поел по един континент. Те бяха глави на фамилии, контролиращи по-голяма част от търговията с кирт и съответните доходи от нея. Парите даваха власт и в крайна сметка диктуваха политиката на Сарк. Файф разполагаше с най-големия дял.
След близо едногодишно прекъсване Скуайър Файф ги бе събрал този ден, за да направи важно
