Тъпчат града с патрули, мислеше си той едновременно изплашен и странно възбуден. Защо ли беше толкова щастлив от факта, че някой е дръзнал да убива патрули? Никога не са му досаждали. Поне не прекалено. Той си имаше добра служба. Много по-добра от тази на тъпите селяни.
Но сега беше щастлив.
Почти не обърна внимание на двамата пред него, които очевидно не се чувстваха удобно в чуждестранните си одежди и обилно се потяха. Личеше, че са чужденци. Жената му подаде паспорта си.
Погледна към нея, погледна към паспорта й, а после и към списъка с резервациите. Натисна съответния бутон и две прозрачни ленти изскочиха пред пътниците.
— Минавайте — подкани ги той нетърпеливо. — Сложете ги на китките си и вървете.
— Кой е нашият кораб? — попита учтиво жената с тих глас.
Човекът на контролата се почувства поласкан. На космодрума на Флорина рядко се появяваха чужденци. А в последните години ставаха все по-малко. Но когато дойдеха, не се държаха нито като патрули, нито като Скуайъри. Те сякаш забравяха, че той е флорин, не правеха разлика между него и себе си и бяха любезни и внимателни.
Изведнъж усети, че пораства с четири-пет сантиметра.
— Ще го намерите на Изход 17, госпожо. Желая ви приятно пътуване до Вотекс.
И отново се залови да се обажда на свои приятели в Града за повече информация. Освен това искаше да подслуша тайно разговори в Горния град.
Щяха да минат много часове, преди да разбере каква ужасна грешка е допуснал.
— Лона! — обади се Рик. Дръпна я за лакътя и сочейки един кораб, прошепна: — Ето онзи там!
Валона огледа с известно недоверие кораба, който сочеше Рик. Беше по-малък от чакащия пред Изход 17, за който бяха билетите им, и не така лъскав. Четирите въздушни шлюза бяха широко отворени, а от входа му до земята подобно на език се бе проточила дълга стълба.
— Проветряват го — обясни й Рик. — Пътническите кораби винаги ги проветряват преди полет, за да премахнат миризмата на кислорода от бутилките.
— Откъде знаеш това? — зяпна го Валона.
— Просто знам — отвърна Рик с известна гордост. — А сега всички са навън. Когато включат вентилацията, вътре е много неприятно. Чудя се защо има толкова малко хора. Така ли беше и когато си идвала преди?
Валона трудно можеше да си спомни. Все пак доста отдавна е била дете.
С разтреперени крака приближиха до основата на стълбата. Наоколо не се виждаха никакви патрули. Ту се появяваха, ту се скриваха хора от техническия персонал, които си гледаха работата.
Горе на входа ги удари силна въздушна струя и роклята на Валона се изду, та трябваше да я притисне до краката си, за да не се вдигне.
— Винаги ли става така? — попита тя. Никога не беше стъпвала в космически кораб, не беше и мечтала за подобно нещо. Сърцето й биеше силно, но тя решително стисна устни.
— Не, само когато проветряват.
С уверени стъпки той се разходи из облицованите с метал коридори, за да огледа помещенията.
— Ето тук е складът с продуктите — обади се той. — Ще можем да минем без храна известно време, но ще ни трябва вода.
Той порови в спретнатите, добре подредени шкафове и най-накрая измъкна висок, затворен контейнер. Потърси кран на чешма, като се надяваше, че не са забравили да напълнят цистерните с вода, и когато се чу равномерният шум на помпата, последван от приятния ромон на водната струя, Рик се усмихна доволен.
— Вземи няколко консерви, но не много, за да не прави впечатление.
Рик напрегнато обмисляше къде да се скрият. Чувството, че на всяка цена трябва да си спомни нещо, но то му се изплъзва, отново го споходи. Порови се из своеобразната тъмна дупка в своята памет, но и този път безуспешно.
Откри малко помещение, в което бяха складирани противопожарни принадлежности, медикаменти и инструменти за първа помощ, съоръжения за заваряване.
— Ще влезнат тук само в случай на авария — рече той не много уверено. — Боиш ли се, Лона?
— Щом съм с теб, не — отговори тя простичко.
Преди два дни, не, само преди дванадесет часа щеше да е точно обратното. Сега, на борда на космически кораб, в резултат на някакъв необясним за нея обрат на нещата, възрастният беше Рик, а тя — детето.
— Няма да можем да използваме осветлението, защото ще усетят, че някъде изтича енергия, за тоалетната ще изчакаме да заспят и ще трябва да внимаваме да не срещнем някого от екипажа.
Въздушният поток секна внезапно. Не го усещаха вече върху лицата си, престана и далечният тих звук, който го съпътстваше. Обгърна ги дълбока тишина.
— Скоро ще започнат да се качват, след което ще излезем в космоса.
Валона никога не беше виждала лицето на Рик да грее от такова щастие. Имаше вид на човек, който отива на среща с любимата си.
Ако тази сутрин Рик се бе събудил като мъж, то сега се чувстваше като гигант, чиито ръце се протягат към Галактиката. Звездите бяха неговата скъпоценна колекция, а мъглявините — паяжините, от които трябваше да я почисти.
Стъпил бе на борда на космически кораб. В съзнанието му нахлуваха все нови и нови спомени, пред които преживяванията от последните седмици избледняваха. Това бяха преживяванията в киртовите плантации, във фабриката, тананикането на Валона в тъмнината, когато го приспиваше — просто едно временно прекъсване в някаква система, която полека-лека се възстановяваше.
И причината бе корабът! Ако бяха го завели на кораб по-рано, нямаше да чака толкова дълго травмираните му мозъчни клетки да се събудят за живот.
— А сега не се плаши — шепнеше той на Валона в мрака. — Ще усетиш вибрации и ще чуеш силен шум от двигателите. Ще почувстваш огромна тежест. Това е от ускорението.
В езика на флорините липсваше подходяща дума и той я замести с първото, което му дойде наум. Валона не го разбра.
— Ще боли ли? — попита тя.
— Ще е доста неприятно, защото нямаме специални костюми, които предпазват от налягането, но то не трае дълго. Усетиш ли притискане, само се облегни на тази стена и се отпусни. Ето, започна.
Хиператомните двигатели залюляха корпуса, всеки момент щяха да преодолеят силите на гравитацията. Стената насреща им неусетно започна да се накланя.
Валона простена веднъж, след което притихна и само дишаше тежко. Гърлата и дробовете им свиреха мъчително, докато се опитваха да издишват, за да глътнат поне малко въздух.
Рик с усилие промълвяваше по някоя и друга дума, само и само Валона да го чувства, че е наблизо, и да не се поддаде на влудяващия страх пред неизвестното, който той знаеше, че обзема човек при първия му полет. Това беше обикновен кораб, един чудесен кораб, ала тя нямаше как да го знае.
— Сега ще последва и един скок при преминаването през хиперпространството, за да съкратим разстоянието. Изобщо няма да го усетиш. Дори може и да не разбереш кога ще стане. В сравнение с това е направо нищо. Ще почувстваш леко свиване в стомаха и толкоз. — Сричка по сричка Рик нижеше думите мъчително.
Постепенно тежестта започна да се вдига от гърдите им и невидимата верига, която ги притискаше плътно до стената, се охлаби, а след време падна. Задъхани, и двамата се отпуснаха на пода.
— Рик, добре ли си? — попита най-накрая Валона.
— Аз ли? — с усилие се засмя той. Едва бе поел въздух, но се засмя искрено при мисълта, че нещо може да му се случи в кораб. — Налагало се е да летя по цели месеци, преди да стъпя на някоя планета.
— Защо? — Лона пропълзя до него и постави ръка върху бузата му, за да усеща по-силно присъствието му.
Той обгърна раменете й и тя покорно прие новия обрат на нещата.
