хленчейки безпомощно. Колко пъти бе изтичвала от дома си и ги беше пропъждала с викове и заплахи, че и с едрите си юмруци.
Дори възрастните се бояха от тези нейни юмруци. Стоварила ги бе и върху главата на своя шеф в деня, в който за първи път заведе Рик на работа във фабриката, само заради някакво неприлично подмятане, което бе дочула. Ръководството на фабриката я глоби със седмичната й заплата за своеволието й и се говореше, че ще я изпратят в Града, за да я предадат в съда на Скуайърите. Размина й се благодарение на намесата на Пълномощника, който бе свидетелствал, че е била предизвикана.
Много й се искаше да спре по някакъв начин възвръщането на паметта на Рик. Знаеше, че нищо не може да му предложи, че е много егоистично от нейна страна да иска той да остане с помътено съзнание и безпомощен завинаги. И всичко това само защото никой досега не бе зависил така изцяло от нея и защото страшно се боеше да се върне в самотата.
— Уверен ли си, че си спомняш, Рик?
— Да.
Спряха сред полето. Лъчите на залязващото слънце добавяха топлите си багри към аления цвят, който ги заобикаляше. Лекият, пропит с аромата на цветя, вечерен вятър всеки момент щеше да задуха. Водата в напоителните канали също бе започнала да аленее.
— Мога да имам доверие на спомените си, Лона, стига да се върнат в главата ми. Много добре знаеш, че ти не си ме учила да говоря. Сам си спомних думите. Нали? Нали така беше?
— Да — неохотно се съгласи тя.
— Спомням си например как ме водеше в полето, преди да се науча да говоря. Добре помня всичко, което ми се е случило в последно време. Вчера например се сетих как веднъж ми улови една киртова муха. Държеше я в шепите си и каза да надникна между пръстите ти, за да видя как свети с оранжеви и червени цветове в тъмнината. Засмях се, мушнах ръка, за да уловя мухата, но тя излетя и аз се разплаках. Тогава още нищо не разбирах, не знаех дори, че това е муха. Никога не сме говорили за това, нали Лона?
Тя поклати глава.
— Но това се случи, нали? Добре помня.
— Така си беше, Рик.
— А сега започвам да си припомням някои неща за себе си. Не може да е нямало „преди“, Лона.
Младата жена добре разбираше това. Усети как някаква тежест легна върху сърцето й. Това „преди“ е било съвършено различно от живота, който имаха сега. И е било в друг свят. Защото единствената дума, която той не можеше да си спомни, беше кирт. Трябваше да го научи на тази дума, означаваща най- важното нещо в света на Флорина.
— Какво си спомняш? — попита тя.
Изведнъж Рик сякаш се затвори в себе си.
— Нищо смислено, Лона. Само това, че съм имал работа. Спомних си дори и каква беше тя, поне приблизително.
— И каква беше?
— Анализирах Нищото.
Лона рязко се извърна към него и изпитателно впи очи в неговите. Постави ръка върху челото му, но той се дръпна раздразнено.
— Да не би да имаш пак главоболие? От седмици не се е случвало.
— Добре съм, не ми досаждай.
Жената наведе очи.
— Не исках да кажа, че ми досаждаш, Лона — побърза да заглади той нещата, — просто се чувствам добре и не бих искал да се тревожиш.
— Какво значи да „анализираш“? — попита тя с разведрено лице.
Той говореше неща, които тя не разбираше. Колко ли образован е бил преди!
— Ами… това значи да „отделиш“. Както например отделяме сканиращ лъч, който излиза извън рамката.
— Но, Рик, каква е тази работа, при която не анализираш нищо? Това не е работа.
— Не съм казал, че не анализирам нищо. Казах, че анализирам Нищото. С голямо „Н“.
— Не е ли същото? — Ето, започна се, помисли си тя. Вече му се струва глупава. Много скоро ще я напусне.
— Разбира се, че не е — въздъхна Рик. — Боя се, че не мога добре да ти обясня. Нищо друго не си спомням. Но трябва да е била важна работа. Така ми се струва, не е възможно да съм бил престъпник.
Валона замига от изненада. Не биваше да му го казва. Опитала се бе само да го предпази, да го предупреди. А сега виждаше, че доста усилия ще трябва да положи, за да го задържи при себе си. Това бе станало, когато той проговори за първи път. Беше толкова неочаквано, че тя се изплаши. Не посмя да разкаже дори на Пълномощника. Още в първия свободен ден изтегли пет кредита от спестяванията си. В живота й надали щеше да се появи мъж, който да се поинтересува от зестрата й, така че нямаше никакво значение, и заведе Рик на лекар в Града. Записала бе адреса и името му на листче, но въпреки това прекара два тревожни часа, докато открие сградата между огромните стълбове, които поддържаха Горния град.
Настояла бе да присъства и бе видяла всички неща, които лекарят за неин ужас направи със своите инструменти. Когато постави главата на Рик между два метални предмета и тя засвети като киртова муха нощем, тя скочи и се опита да го спре. Лекарят повика двама души, които въпреки яростната й съпротива я извлякоха навън.
След около половин час, висок и намръщен, лекарят излезе навън при нея. Лона се чувстваше твърде неудобно в негово присъствие, защото той беше Скуайър, макар кабинетът му да се намираше в Долния град. Но очите му бяха меки, дори добри. Бършеше ръцете си в малък пешкир, който след това пусна в специална кофа, която й се видя доста чиста.
— Къде срещнахте този човек? — попита я лекарят. Разказа доста пестеливо историята, пропускайки да спомене за Пълномощника и за патрулите.
— Значи нищо не знаете за него?
— Нищо за предишния му живот — поклатила бе Лона глава.
— Обработван е с психосонда. Известно ли ви е какво значи това?
Тя поклати глава в знак, че не знае, но след малко се сети нещо и попита:
— Това не е ли нещо, което правят на лудите, докторе?
— Също и на престъпниците. Прави се, за да променят съзнанието им. За тяхно добро е. Отстранява се онази част от съзнанието им, която ги тласка към кражби и убийства. Разбирате ли?
Естествено, че разбираше. Валона стана огненочервена:
— Рик никога не е откраднал нищо, а и не вярвам да е причинил някому зло.
— Рик ли го наричате? — Лекарят като че се забавляваше. — А откъде знаете какво е правил, преди да се срещнете с него? Съдейки по състоянието на мозъка му сега, много трудно може да се определи. Сондирането е извършено цялостно и грубо. Не мога да кажа каква част от съзнанието му е завинаги поразена и каква временно е загубил в резултат на шока. Смятам, че все нещо с течение на времето ще се възстанови, като говора например, но не напълно. Трябва да го държим под наблюдение.
— Не, не. Той ще остане с мен. Добре ще се грижа за него, докторе.
Лекарят смръщи замислено вежди.
— За теб мисля, момичето ми. — Гласът му бе станал доста по-мек. — Нищо чудно от съзнанието му да не е изтрито цялото зло. Възможно е да те нападне някой ден.
В този момент медицинската сестра изведе Рик от кабинета. Говореше му нещо тихо, за да го успокои, сякаш бе малко момче. Рик вдигна ръка към главата си и объркано се заоглежда, докато очите му най-сетне се спряха върху лицето на Балона. Той протегна ръце и отчаяно промълви:
— Лона…
Тя се спусна към него, сложи главата му на рамото си и здраво го притисна до себе си.
— Никога няма да ми причини каквото и да е зло — обърна тя лице към лекаря.
— Естествено, ще трябва да съобщя за този случай. Като си представя в какво състояние се е намирал, просто недоумявам как се е измъкнал от властите.
— Това значи, че ще го приберат, нали?