— Боя се, че да.
— Докторе, моля ви недейте! — Тя извади смачканата си кърпичка. Вътре бе скрила петте лъскави метални пластини, които бе получила срещу своя кредит. — Вземете ги всичките, докторе. Много ще внимавам за него. Той няма да причини никому нищо лошо.
Лекарят погледна петте пластини в ръката си.
— Работничка си, нали?
Тя кимна утвърдително.
— Колко ти плащат на седмица?
— Две цяло и осем кредита.
Мъжът леко раздрънка монетите, после ги стисна в шепата си и й ги върна:
— Вземи си ги, момиче. Прегледът е безплатен.
Валона ги прибра удивена, после настоя отново.
— Нали няма да кажете на никого, докторе?
— Не мога да ти обещая нищо. Длъжен съм по закон.
Притискайки отчаяно Рик до себе си, тя се прибра в селото с натежало сърце.
Седмица по-късно в новините, които видя по хипервидеото, съобщиха, че някакъв лекар загинал в жирокатастрофа поради краткотрайно прекъсване в един от енергийните лъчи на местната транзитна система. Името на човека й се стори познато и когато вечерта се прибра в стаята си, тя надникна в листчето, на което бе записала адреса на своя лекар. Името съвпадаше.
Домъчня й, защото той се бе оказал добър човек. Имаше адреса му отдавна от един познат работник. Беше й казал, че макар и Скуайър, той обикновено се държал добре с работниците и тя го запази за някой спешен случай. Такъв случай се появи и лекарят се отнесе добре и с нея. Радостта й все пак бе по-голяма от тъгата. Лекарят не бе имал време да съобщи за Рик. В селото никой не дойде да разпита за него.
Когато по-късно Рик започна да разбира повече неща, Валона му предаде думите на лекаря и му поръча да не напуска селото.
Младата жена усети, че Рик я разтърсва, и остави за момент размишленията си.
— Не ме ли чуваш? — питаше я настойчиво той. — Не е възможно да съм бил престъпник, щом съм бил на важна работа.
— Не може ли все пак да си прегрешил нещо? И големите хора вършат престъпления. Даже Скуайърите.
— Убеден съм, че не съм. Не разбираш ли, че на всяка цена трябва да открия нещо повече за себе си, и то най-вече заради другите. Нямам изход. Трябва да напусна фабриката и селото и да разбера още неща за себе си.
Валона усети как паниката започва да я души.
— Много е опасно, Рик. Дори някога да си анализирал Нищото, защо толкова ти трябва да научиш още неща?
— Заради другото, което си спомних.
— Какво е то?
— Не искам да ти кажа — прошепна той съвсем тихо.
— Добре е да го кажеш на някого. Ами ако го забравиш отново?
— Права си — стисна той ръката й. — Но на никого няма да кажеш, нали, Лона? Ти ще бъдеш нещо като резервната ми памет.
— Разбира се, Рик.
Рик се огледа. Светът наоколо бе толкова красив. Веднъж Валона му беше казала, че в Горния свят има голям светещ надпис: „Флорина — най-красивата планета в Галактиката“.
Тук, в полето, човек наистина бе готов да повярва, че е така.
— Хваща ме страх, като си помисля за последното, което си спомних, но спомня ли си нещо, винаги е вярно. Случи се днес следобед.
— Е и?
— Всичко на този свят ще загине — промълви той с ужас. — Всички на Флорина ще умрат.
2
Пълномощникът
Мирлин Теренс сваляше една видеокнига от рафта, когато в стаята прозвуча сигналът от предупредителното устройство на входната врата. Закръгленото му лице от замислено бързо стана приветливо, но не прекалено любезно. Прокара ръка по оредялата си червеникава коса и извика:
— Един момент.
Върна филма на рафта и натисна копчето, задвижващо механизма на фалшивата стена, която много скоро застана на мястото си и по нищо не можеше да се познае, че зад нея има шкаф. Простоватичките фабрични работници и селяни, които често го посещаваха, се гордееха, че един техен човек, техен, макар и само защото се е родил на Флорина, притежава филми. Факт, който хвърляше бледа светлина в тежкия мрак, обгръщащ съзнанието им. И все пак не биваше да държи филмите на открито.
Гледката им можеше да развали нещата. И без това вързани в езика, посетителите му съвсем щяха да онемеят. Можеха да се похвалят с книгите на своя Пълномощник, но ако ги видеха да ги държи на показ, в техните очи Теренс щеше да изглежда съвсем като Скуайър.
Не биваше да забравя и Скуайърите. Изключено бе да го посетят, но ако някой от тях решеше да се отбие, наредените филми в библиотеката му също биха били твърде неуместна гледка. Той беше Пълномощник и се ползваше от някои привилегии, но бе напълно излишно да ги афишира демонстративно.
— Идвам! — извика той отново.
Тръгна към вратата, загръщайки догоре дрехата си. Дори тя бе в стила на Скуайърите. Понякога съвсем забравяше, че е роден на Флорина.
На прага чакаше Валона Марч. Тя наведе глава почтително.
— Здравей, Валона — отвори той широко вратата. — Заповядай, влез. Полицейският час вече е започнал. Дано патрулите не са те забелязали.
— Дано.
— Доброто ти име не бива да пострада.
— Така е. Искрено съм ви благодарна за всичко, което направихте за мен преди време.
— Не съм сторил нищо особено. Ето, седни тук. Искаш ли да хапнеш или да пийнеш нето?
Младата жена приседна притеснено на ръба на стола с изправен като дъска гръб.
— Не, благодаря — рече тя. — Ядох вече.
Сред жителите на селото бе прието да предлагат на гостите нещо освежително, но се смяташе за признак на лошо възпитание да приемеш. Теренс знаеше това и не настоя.
— Е, какво има, Валона? Пак ли Рик?
Валона кимна, но като че не знаеше как да обясни.
— Да няма някакви проблеми във фабриката?
— Не.
— Да не би пак главоболията?
— Не.
Теренс реши да изчака, присви светлите си очи, които лека-полека придобиха доста остър блясък.
— Нали разбираш, че няма да мога да отгатна причината за твоята тревога. Хайде, кажи най-сетне какво има, за да мога да ти помогна. Предполагам за това си дошла.
— Да, така е. Но как да ви го кажа, Пълномощнико? Звучи толкова безумно.
На Теренс му се искаше да я потупа успокоително по рамото, но знаеше, че трябва да се въздържа от подобни жестове. Тя седеше пред него, заровила както винаги големите си длани в диплите на полата. Направи му впечатление, че грубите й силни пръсти нервно се сплитат и разплитат.
— Каквото и да е, слушам те.
— Нали си спомняте, когато дойдох и ви разказах за лекаря от Града и какво ми каза той?
