— Разбира се, че си спомням. И тогава ти поръчах никога да не започваш такива неща, без първо да ме попиташ.
Жената отвори широко очи. Никога няма да забрави колко много се бе разгневил той тогава.
— Зарекох се да не върша вече такива неща. Споменах го само защото исках да ви напомня, че обещахте да ми помогнете да си запазя Рик.
— Аз държа на думата си. Да не би патрулите да са питали за него?
— Не, не. А мислите ли, че може да се заинтересуват за него?
— Не вярвам — той започваше да губи търпение. — Хайде, Валона, за какво най-сетне става дума!
— Рик иска да ме напусне — промълви жената с помътнял от мъка поглед. — Моля ви да го спрете.
— А защо иска да те напусне?
— Твърди, че си спомня неща.
По лицето на Теренс неочаквано пробягна сянка на интерес. Той се наведе напред и едва не посегна да улови ръката й:
— Спомня си неща ли? Какви неща?
В съзнанието на Теренс се заредиха картини от първия ден, в който Рик бе намерен. Случайно бе зърнал група хлапета, скупчени над един от напоителните канали в началото на селото. Щом го видяха, децата започнаха едно през друго да викат:
— Пълномощника, Пълномощника!
— Какво има, Раси? — Решил бе на всяка цена да научи имената на децата от селото. Това поотвори сърцата на майките към него и първите един-два месеца след пристигането му тук минаха много по- лесно.
Раси бе пребледнял като платно.
— Виж, виж тук, уважаеми Пълномощнико!
Момчето сочеше нещо белезникаво и скимтящо — това беше Рик. В желанието си да обяснят, останалите момчета се надвикваха едно през друго. От всичко, което сипеха, Теренс успя да разбере, че играели на нещо като гоненица и криеница. Децата се опитваха да опишат последователността на действията си, за да разбере той кога е била прекъсната играта им и точно кой от тях е щял да спечели. Всичко това, естествено, не го интересуваше.
Раси, дванадесетгодишен чернокос хлапак, чул тих хленч и се приближил предпазливо. Смятал, че ще види някакво животно, полски плъх например, което ще превърне играта в забавна гонитба. Бяха намерили Рик.
Момчетата бяха колкото погнусени, толкова и заинтригувани от необичайната гледка. Пред тях лежеше човешко същество, полуголо, олигавено, хленчещо и скимтящо, безсмислено размахващо ръце и крака. От обраслото с гъста четина лице белезникаво-сините очи се местеха неориентирано от човек на човек. Когато срещнаха погледа на Теренс, сякаш спряха за миг. Не мина много и съществото вдигна бавно ръка и пъхна палец в устата си.
— Вижте го тоя, смуче си пръста — засмя се едно от децата.
Внезапният и силен звук стресна проснатата на земята фигура. Лицето на човека почервеня, сгърчи се. Нещастникът изхленчи, но не изпусна пръста от устата си, който, за разлика от черната мръсна ръка, бе необичайно розов.
— Е добре — наруши най-накрая тишината Теренс, — вижте какво, приятели, нали знаете, че не бива да играете край киртовите ниви. Може да изпотъпчете стръковете, и ако селяните ви хванат, нищо добро не ви очаква. А ти, Раси, тичай при мистър Дженкъс и му кажи да дойде.
Ул Дженкъс бе за селото онова, което в града наричаха лекар. Прекарал бе известно време като помощник в кабинета на истински лекар в Града и затова беше освободен от работа във фабриките и на полето. Беше много полезен. Знаеше да мери температура, да дава някои хапчета, правеше инжекции и най-важното — умееше да прецени дали някое неразположение или болест е достатъчно сериозно, за да си заслужава лечение в болницата в Града. Без неговата полупрофесионална помощ нещастниците, повалени от менингит или остра апендицитна криза, биха свършвали бързо в жестоки мъки. Обикновено надзирателите мърмореха и обвиняваха Дженкъс в какво ли не, но не и че прикрива симуланти.
Дженкъс помогна на Теренс да вдигнат и сложат намерения в една разнебитена кола и колкото се може по-незабележимо го откараха в Града.
Двамата измиха спечената мръсотия по тялото на мъжа. Отчая ги само състоянието на косата. Дженкъс обръсна цялото тяло и колкото се простираха познанията му, го прегледа.
— Няма следи от инфекции. Бил е хранен. Ребрата му не стърчат прекалено много. Имате ли някаква представа как е попаднал там, уважаеми Пълномощнико?
Въпросът бе зададен с такъв тон, сякаш бе повече от ясно, че никой не би могъл да очаква от Теренс какъвто и да е смислен отговор. Теренс прие този факт с философско спокойствие. Остане ли едно село дълго време без Пълномощник, то свиква да се справя и без него, и когато човек, твърде млад при това, бъде назначен на такъв пост, е длъжен да знае, че го очаква период на недоверие и подозрителност, в което няма никакъв зъл умисъл.
— За съжаление нямам идея — рече той.
— Не може дори да ходи. Хич няма и да пристъпи. Някой трябва да го е оставил там. Като го гледам, същинско бебе си е. Толкова е загазил.
— Има ли болест, в резултат на която човек да стигне до това състояние?
— Аз поне не съм чувал за такава. Мозъчна болест може да докара човека до този хал, но коя — не знам. Хора с такива болести обикновено изпращам в Града. Да сте го виждал този някъде?
Теренс се усмихна.
— Знаеш, че съм тук само от месец — рече той дружелюбно.
Дженкъс въздъхна и бръкна в джоба си за носна кърпа.
— Така си е. Старият Пълномощник беше добър човек. Грижеше се за нас. Има вече шейсет години, откак живея тук, но тоз приятел никога не съм го виждал. Може да е от друг град.
Дженкъс беше пълен човек. Изглежда, си беше такъв по природа. Като се прибави към тази му естествена предразположеност и заседналият живот, който бе принуден да води, нищо чудно, че му се налагаше да пухти при всяка втора дума и час по час да бърше лъсналото си от пот лице с голяма носна кърпа.
— Какво ще кажем на патрулите?
Патрулите наистина не закъсняха. Идването им беше неизбежно. Момчетата положително бяха казали на родителите си за своята находка; те от своя страна бяха разказали на този и онзи съсед. Животът в града бе достатъчно еднообразен и дори това събитие бе твърде необичайно за жителите, за да не го споделят един с друг, добавяйки и всевъзможни измислени подробности. В такъв случай патрулите нямаше начин да не узнаят.
Така наречените патрули се числяха към Патрулната служба на Флорина. Те не бяха родом от Флорина, а от друга страна не бяха и съграждани на Скуайърите от планетата Сарк. Бяха просто наемници, на които можеше да се разчита, че ще изпълняват заповеди, за които им се плаща, и никога няма да подведат началниците заради съчувствие към флорините, което да се дължи на кръвна или родствена връзка.
Дойдоха двама, а с тях и един от надзирателите във фабриката, изпълнен със съзнанието за своята, макар и мизерна, но все пак някаква власт.
Мъжете от патрула бяха отегчени и равнодушни. Грижата за един загубил разсъдъка си идиот може и да влизаше в техните задължения, но точно това едва ли бе най-приятното от тях.
— Колко време ви е нужно, за да го идентифицирате? — обърна се единият от тях към надзирателя. — Кой е този човек?
— Никога не съм го виждал — поклати енергично глава мъжът. — Не е тукашен.
— Намерихте ли някакви документи? — попитаха Дженкъс.
— Не, сър. Около кръста му имаше само един парцал. Изгорих го, за да не би да е заразен.
— Какво му е?
— Откачил е, доколкото разбирам.
В този момент Теренс дръпна настрани единия от патрулите. Мъжете бяха отегчени и склонни към
