Бараката на Валона тънеше в мрак като всички останали. Теренс бе израснал точно в такава барака и макар после дълго да бе живял на Сарк, а сега да имаше жилище от три стаи с течаща вода, отдавна изпитваше необяснима носталгия по голите стени на тези жилища. Състояха се само от една стая с легло, скрин и два стола и имаха гладък циментов под и тоалетна в единия ъгъл.
Нямаше нужда от кухня, защото хората се хранеха във фабриката, нямаше нужда от баня — зад къщурките им бяха построени общи бани и цяла редица от душкабини. При условията на мекия и непроменящ се климат на планетата нямаше нужда от прозорци, които да предпазват от дъжд и студ. И на четирите стени на стаите бяха изрязани обикновени отвори, закрити с леки щори, защото стрехите бяха достатъчна защита срещу кратките нощни дъждове.
Тънкият лъч на фенерчето, което Теренс държеше в дланта си, освети очукан вехт параван в единия ъгъл на стаята. Спомни си, че го беше намерил за Валона наскоро, защото Рик не беше малко дете, макар и да не бе станал още мъж. Чуваше се само равномерното му дишане.
— Събуди го, Валона — кимна той с глава.
— Рик, момчето ми — почука жената по паравана.
Чу се слаб вик на уплаха.
— Аз съм. Лона — успокои го Валона. Минаха от другата страна на преградата и Теренс освети с фенерчето първо себе си и жената, след което насочи лъча върху лицето на Рик.
Рик закри очите си с ръка.
— Какво има?
Теренс приседна на ръба на леглото. Забеляза, че Рик спи в стандартното легло, което се полагаше към бараката. Беше намерил още едно старо и доста паянтово, но очевидно Валона го бе оставила за себе си.
— Рик, Валона каза, че си започнал да си спомняш някои неща.
— Да, почитаеми Пълномощнико.
Рик винаги се държеше много смирено с Теренс, защото той бе най-важен от всички важни хора, с които се познаваше. Дори управителят на фабриката се държеше почтително към Пълномощника. Рик повтори всичко, което му беше минало през ума през този ден от предишния му живот.
— Нищо друго ли не си спомни след разговора с Валона?
— Нищо.
Теренс разтри пръстите на ръцете си.
— Добре, Рик, лягай си.
Валона го изпрати извън вратата на бараката си. Тя правеше отчаяни усилия да спре конвулсиите на лицето си и с опакото на грубата си ръка току изтриваше издайническата влага от очите си.
— Ще трябва ли да си замине, Пълномощнико?
Теренс улови двете й ръце и я погледна сериозно:
— Налага се да се държиш като сериозна жена, Валона. Ще го взема с мен за малко, но след това ще го върна.
— А после?
— Не зная. Но трябва да ме разбереш. Сега най-важното нещо е той да изрови от паметта си колкото се може повече неща.
— Искате да кажете, че наистина всички на Флорина може да умрат?
Теренс стисна ръцете и по-силно.
— Това не го казвай никому, иначе патрулите непременно ще приберат Рик, и то завинаги. Много е сериозно.
Пълномощникът се обърна и бавно се отдалечи, без да си дава сметка колко силно треперят ръцете му. Дълго след това, вече в леглото си, той напразно се опитваше да заспи. Най-накрая не издържа и нагласи наркополето — едно от малкото неща, които бе донесъл със себе си от Сарк. Уредът прилепваше плътно около главата. Той наглася часовника му за пет часа и го включи.
Имаше достатъчно време, за да се настани удобно в леглото, преди уредът да започне да действа на мозъчните му центрове и съзнанието му да потъне в дълбока, лишена от сънища почивка.
3
Библиотекарката
Оставиха диамагнетичния скутер в един гараж в периферията на града. Скутерите не бяха нещо обичайно в центъра и Теренс не искаше да привлича излишно внимание. Сети се, че ония от Горния град се движат по улиците предимно с диамагнетични коли и антигравитационни хеликоптери. Там обаче беше Горният град. И всичко беше друго.
Рик изчака Теренс да заключи гаражната клетка и да остави в паметта на ключалката отпечатъците на пръстите си. Рик бе с нов гащеризон и се чувстваше малко неудобно. С известна неохота последва Пълномощника под първата от сводестите конструкции, които поддържаха Горния град.
Всички други градове на Флорина си имаха имена, само този всички наричаха „Градът“. Работниците и селяните, които живееха в него и около него, се смятаха от останалото население на планетата за големи късметлии. Тук и болниците, и лекарите бяха повече и по-добри, имаше повече фабрики, повече магазини за алкохол, та дори можеше да се говори за някакви наченки на лукс. Самите жители не смятаха, че това е толкова голяма привилегия. Така или иначе те живееха под сянката на Горния град.
Горният град беше точно това, което означаваше и името му, защото градът наистина се състоеше от две нива. Горното представляваше гигантска площадка от петдесет квадратни мили, опираща се на двадесет хиляди колони, стегнати в стоманени пръстени. Долу, в сянката, живееха „местните“. Горе, на слънце — Скуайърите. Повечето от жителите му бяха чисти саркити, зорко охранявани от патрули — изобщо висша класа в пълния смисъл на думата.
Теренс знаеше пътя. Вървеше бързо, като се мъчеше да не забелязва погледите на минувачите, които оглеждаха облеклото му едновременно със завист и възмущение. Краката на Рик бяха по-къси и поради това походката му не бе така елегантна и достойна. Той не помнеше много предишното си и единствено посещение в Горния град. За разлика от предишния път сега времето бе хубаво и слънчевите лъчи струяха през процепите, оставени в бетонните плочи над главите им, ето защо сенчестите пространства изглеждаха още по-мрачни и усойни. Прекосяваха една след друга светлите ивици почти като в хипнотичен сън.
Старци в инвалидни колички се грееха на слънчевата топлина и се местеха заедно с лъча. Случваше се някой да задреме. Главата му клюмваше, докато скърцането на количките на съседите му не го събудеше. На някои места майки с колички препречваха пътя.
— Хайде, Рик, дръж се по-уверено — обърна се Теренс към своя спътник. — Качваме се нагоре.
Пълномощникът бе спрял пред конструкция, която изпълваше пространството между четири колони.
— Страх ме е — обади се Рик.
Не беше толкова трудно да се досети какво представлява конструкцията. Това бе асансьор, който щеше да ги отведе на горното ниво.
Подобни подемници бяха много необходими. Цялото производство беше долу, а консумацията — горе. Основните продукти и суровините докарваха в Долния град, а готовите предмети и фината храна бяха за Горния град. Долу живееха и хората от обслужващия персонал — чистачи, градинари, шофьори, техници.
Теренс се направи, че не забелязва уплахата на Рик. Учуди го фактът, че и собственото му сърце е ускорило ударите си. Това в никакъв случай не беше страх, а просто задоволство, че ще се качи горе. Ще им стъпи на свещената бетонна площадка, ще я тъпче, ще остави праха от обувките си по нея! Има правото да го стори в качеството на Пълномощник. За Скуайърите, естествено, той е флоринец, но като Пълномощник има право да се качи на бетонната площадка когато си поиска.
В името на Галактиката, как страшно ги мразеше!
Спря за малко, пое си дълбоко въздух и даде знак за асансьора. Излишно беше да мисли за омразата си. Беше прекарал толкова години на Сарк — център и място, където се раждаха Скуайърите. Научил се бе да мълчи. Не биваше да забравя какво бе научил там. Най-малко сега!
Чу бръмченето на асансьора и полека-лека стената на кабината изпълни полезрението му.
Човекът, който обслужваше кабината, ги огледа с досада.
