— Нали не мислиш, че е треската?
— Да си призная, точно за радиационната треска ми хрумна. Беше само на крачка от нас. Кой знае какво може…
В този момент до тях се изправи слабичък човек. Имаше ярки, проницателни очи и хриптящ глас, който сякаш идеше от някакъв кладенец.
— Какво има, господа? Кой е пипнал радиационна треска?
Двамата го огледаха недоверчиво.
— Вие кой сте?
— Ха, — отвърна дребният мъж, — значи искате да знаете, така ли? За ваше сведение аз съм пратеник на Братството. — Той разтвори сакото си и посочи блестяща значка, прикачена за вътрешната страна. — А сега, в името на Обществото, кой е заразен с радиационна треска?
Местер заговори с уплашен и подтиснат глас:
— Лично аз не зная нищо. Имаше тука някаква сестра, която търсеше избягал болен и аз просто предположих, че може би е имал радиационна треска. Но това не е против Обичаите, нали?
— Ха! Вие ли ще ми кажете какво е против Обичаите, и какво не! Гледайте си работата и оставете на мен да се тревожа за тези неща.
Дребният човек потърка ръце, огледа се и затича на север.
— Ето го! — Пола сграбчи трескаво лакътя на своя спътник. Всичко стана бързо и някак случайно. — Човекът се беше материализирал внезапно, направо от заобикалящия я мрак, пред входа на един магазин на самообслужване, само на три улици от Храномата.
— Видях го — прошепна в отговор Арвардан. — А сега, вървете зад мен и оставете аз да го следвам. Ако ви забележи и се скрие в тълпата никога няма да го открием.
Двамата продължиха, увлечени в кошмарното преследване. Хората, изпълващи магазина, бяха като подвижни пясъци, поглъщащи бавно, но неумолимо своята плячка — а понякога доста бързо — а сетне я скриваха напълно, за да я изплюят в съвсем неочаквано място. Сякаш тълпата наистина бе одухотворена, но притежаваше зъл, подигравателен ум.
Арвардан заобикаляше предпазливо щандовете, следвайки Шварц на неизменно разстояние, сякаш мъжът бе привързан на невидима въдичарска корда. Делеше ги съвсем малко разстояние, когато той протегна едрата си длан и я положи на рамото на другия.
Шварц го погледна изненадан, промърмори нещо неразбираемо и се задърпа панически. Ръката на Арвардан обаче, беше достатъчно силна, за да задържи и по-здрави от Шварц мъже, а той самият нареждаше със спокоен, дружелюбен тон, по-скоро заради обкръжаващите ги посетители: „Здравей, стари приятелю, от месеци не съм те виждал. Как си?“
Доста прозрачен ход, като се имаше пред вид, че в отговор получаваше само нечленоразделно дрънкане, но за щастие, в този миг Пола се присъедини към тях.
— Шварц, — прошепна тя — връщай се с нас.
Като я видя, Шварц се напрегна, готов да побегне, сетне сви рамене.
— Аз… тръгне с вас… — произнесе уморено той, но думите му потънаха сред неочаквания пронизителен възглас, който екна от високоговорителите в магазина:
„Внимание! Внимание! Внимание! По нареждане на управата всички посетители да напуснат магазина незабавно през изхода на Пета улица. На вратата показвайте регистрационните си карти на охраната. Движете се колкото се може по-бързо. Внимание! Внимание! Внимание!“
Съобщението бе повторено три пъти, последния път сред тропота от бързащите към изхода посетители. В залата се надигна многогласен вой, хиляди уплашени гласове повтаряха, без да се надяват на отговор: „Какво се е случило? Какво се е случило?“
Арвардан вдигна рамене и се обърна към момичето:
— Да вървим към изхода, госпожице. И без това, време е да си тръгваме.
Но Пола само поклати глава.
— Не можем. Не можем…
— Защо? — Археологът я погледна намръщено.
Момичето отстъпи крачка назад. Как да му признае, че Шварц няма регистрационна карта? Кой е той? Защо се бе съгласил да й помага? В нея се надигна подозрение и отчаяние.
— Най-добре си вървете, иначе ще си имате неприятности — посъветва го тя.
Когато наближиха ескалаторите, забелязаха, че тълпата от горните етажи пълзи като гъста река. Арвардан, Пола и Шварц бяха като мъничко островче на стабилността, след тази човешка река.
По-късно, докато си припомняше случката, Арвардан винаги потреперваше при мисълта, че в онзи момент би могъл да изостави момичето. Да я изостави! И никога повече да не я види! Какво по-голямо наказание!… Тогава всичко щеше да бъде различно. Великата Галактическа империя щеше да се разпадне сред хаос и разрушение.
Но Арвардан реши да остане с нея. Не изглеждаше особено красива в своята уплаха и отчаяние. А и кой ли би изглеждал? Но Арвардан бе трогнат от безпомощния й вид.
След първата, почти неволна крачка, той се върна и я попита:
— Тук ли ще останете?
Тя кимна.
— Но защо? — настоя той.
— Защото… — сълзи бликнаха от очите й — не зная какво да направя.
Беше само едно малко, изплашено момиче, макар и от Земята. Арвардан продължи с мек глас:
— Ако ми кажете какво ви тревожи, ще се опитам да ви помогна.
Отговор не последва.
Тримата представляваха живописна картина. Шварц бе приседнал на пода, твърде отчаян, за да общува с другите, и беше заровил лице в шепите си. Пола хлипаше, повтаряйки си, че никога през живота си не е била по-уплашена. Арвардан се озърташе объркан, като от време на време потупваше успокоително Пола по рамото, а сетне си помисли, че за първи път докосва земно момиче.
И тогава на сцената се появи дребният човек.
Конфликт в Чика
Лейтенант Марк Клауди от гарнизона в Чика се прозя бавно и плъзна изпълнен с досада поглед наоколо. Вече две години, откакто служеше на Земята и надеждата да бъде сменен растеше с всеки изминат ден.
Едва ли където и да било в цялата цивилизована галактика командването на един гарнизон щеше да е толкова трудно, колкото на този ужасен свят. На другите планети в отношенията между войниците и цивилното население винаги е съществувало разбирателство, особено, когато ставаше дума за представителки на нежния пол. На тези светове витаеше атмосферата на свобода и приятелство.
А тук гарнизонът бе като затвор. Казармите бяха изолирани срещу радиация, въздухът вътре се филтрираше, за да се отделя радиационният прах. Дрехите им също бяха импрегнирани с олово, хладни и тежки униформи, без които щяха да са изложени на смъртоносна опасност. На всичко отгоре, беше направо недопустимо да се установява какъвто и да било по-близък контакт с местното население (включително и със земните момичета, независимо колко самотен и отчаян би могъл да се почувства един войник, лишен от подобна компания).
Оставаше само едно — да спят, да се въргалят в леглата и да обезумяват по малко.
Лейтенант Клауди поклати глава, опитвайки се да проясни мислите си, прозя се отново и се зае да си смъква обувките. Погледна часовника, после реши, че още е рано за вечерната манджа.
В следващия миг скочи, все още неизхлузил едната обувка и козирува.
Полковникът го огледа с нескрито недоволство, но спести забележките си. Вместо това нареди с леден глас:
— Лейтенант, получихме съобщение за бунт в един търговски център. Поемете командването на дезактивиращия отряд и оградете универсалния магазин „Дънхъм“. Погрижете се хората ви да вземат всички предпазни мерки срещу заразяване с радиационна треска.
